Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— С какво мога да ви бъда полезен?
Тя си пое въздух — опитваше се да възвърне бодрия си тон.
„Хубаво е да изкарваш хората от равновесие — мина през ума на Орландо. — Така научаваш повече неща за тях, а те за теб — по-малко.“
— Според нашата документация — каза тя — ти си гледал представянето ми в „Училищна мрежа“, а после си ни задал въпроси за неща, за които съм говорила. За проприоцептивните ганглии.
— Сега си спомням. Да. Беше доста интересно. Но един от вашите инженери вече ми изпрати данните.
— Твоите въпроси много ни впечатлиха. И според нас някои от тях бяха особено остроумни.
Орландо не каза нищо, ала антените в ума му трепнаха. Дали това не беше някой заобиколен метод, чрез който мистериозният хакер да се свърже с него? Беше трудно да се повярва, че Илейн Щросман с модната прическа и украшенията от черепи на колибри би могла да бъде лицето, проникнало така резултатно в средните земи, но външността можеше и да лъже. Или пък може би тя работеше за някой друг — вероятно без дори и да го знае.
— Бива си ме — обади се Орландо с възможно най-езразличен глас. — Доста се интересувам от ВР.
— Знаем. Надявам се да не ти прозвучи страшно, но поразпитахме за тебе. В „Училищна мрежа“ например.
— Поразпитали сте, значи.
— Нищо лично — побърза да каже тя. — Само за оценките ти и за специфичните ти интереси в тази област. Поговорихме с някои от инструкторите ти.
Тя млъкна, сякаш беше на ръба на някакво разкритие. Орландо усети болка в пръстите си и осъзна, че е стиснал юмруци.
— Имаш ли някакви планове за това, какво ще правиш, след като завършиш? — попита тя.
— След като завърша? — овори очи той и Илейн Щросман отново увисна във въздуха над краката му.
— Ние тук, в „Индиго“, имаме програма за стажанти — обясни Илейн. — С най-голямо желание бихме те спонсорирали в колежа — разполагаме с широк обхват от най-добрите високотехнологични програми, от които можеш да си избереш. Ще покриваме всичките ти разходи. Дори ще те пращаме на специални семинари на различни места.
Тя леко наблегна на последната дума — сякаш не би издържала още дълго да говори на момичешкия жаргон в мрежата.
— Много е изгодно.
Той се успокои, но усещаше някакво смътно разочарование. И преди се бяха опитвали да го привлекат, макар и никога толкова директно.
— Искате да ме спонсорирате ли?
— Много е изгодно — повтори тя. — От тебе се иска само да обещаеш, че ще дойдеш да работиш известие време при нас, след като завършиш. Не е толкова много — само три години! В „Индиго механизми“ сме сигурни, че климатът тук ще ти хареса. Склонни сме да заложим на теб и да те образоваме, за да останеш при нас.
„Или поне за да им изкарам някой и друг полезен патент за тия три години — помисли си той. — Не че сделката е толкова лоша, дори и да е така. Но тези хора всъщност не разбират какъв е залогът.“
— Звучи ми добре. — Беше почти болезнено да гледа как усмивката й се разширява. — Защо не ми изпратите някаква информация?
Ако не друго, то поне майка му щеше малко да се зарадва.
— Ще го направя. Виж, вече ми знаеш телефона. Ако имаш някакви въпроси, Орландо, просто ми се обаждай по всяко време. По всяко време. Казвам ти го сериозно.
Звучеше така, сякаш му обещаваше да спи с него. Не можа да сдържи усмивката си. Мечтай си, Гардинър!
— Добре. Изпратете ми, каквото трябва и аз наистина ще си помисля.
След още няколко ентусиазирани уверения Илейн Щросман прекъсна връзката. Орландо отново затвори очи. Избра от музикалната си библиотека новия албум на „Фараонът трябваше да крещи“ и го пусна. После отново се замисли.
Бяха изминали пет минути от първото парче, когато Орландо отвори очи.
— Бийзъл! — каза той. — Буболечко! Я се обади по оня телефон на Илейн Н’ам-си-коя.
— Щросман.
— Да. Звънни й.
Бе му казала да й се обади, ако има някакви въпроси. Тъкмо се беше сетил за един въпрос.
— Разбрах те още първия път — няма нужда да го повтаряш. Просто не ти вярвам.
Фредерикс скръсти ръце на гърдите си като натъжено дете.
— На какво не вярваш? Че онези, които са направили грифона, имат връзки с Дървесната къща?
Орландо се опитваше да се овладее. Нетърпението, което проявяваше по отношение на Фредерикс, никога не помагаше нещата да се ускорят — инатът му бе толкова голям, колкото и симулираните му рамене.
— Добре де, това го вярвам. Но не мога да повярвам, че наистина си мислиш, че ще можеш да се вмъкнеш там. Това е пълен абсурд, Гардинър!