Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Единственият шанс да ги хване човек натясно е представянето на твърди, конкретни доказателства против тях. Аз нямах такива. Нямах дори хипотеза.
Погледнах с мъка към Хагбарт Хеле, помислих си за всички въпроси, които бих му задал, които може би щяха да го провокират да се издаде, преди кучето пазач да е скочило към гърлото ми. Но вътрешно в себе си бях убеден, че и това ще е безнадеждно. Измъкнал се ловко от тинята, Хагбарт Хеле и сега се бе отпуснал над големи и тихи дълбочини, управлявал беше международни срещи на бизнесмени и боеспособни колеги… Не се оставяше да го провокират. Седеше защитен там, вътре, в хубавото кресло, с чаша разредено уиски в ръката и с напрегната усмивка. Той бе постигнал целта си. Намираше се откъм защитената страна.
Брат му беше от по-друг тип. Ингвар Хелебюст принадлежеше към обикновените местни капиталисти без видими амбиции. По външността му човек можеше да го вземе за чиновник от службата за събиране на данъци, но така или иначе, той ръководеше средна по големина фирма и съдейки по дома му, предприятието за трикотажни изделия се развиваше добре. Все пак разликата между него и Хагбарт Хеле можеше да се изчислява в светлинни години. Това бе разлика между провинция и метропол, между юношески клуб и мафия.
А може би все пак ме спираше кучето? То продължаваше да държи главата си изопната на силния врат с черни и кафяви петна. Имаше силни челюсти и остри зъби. Беше ловец и убиец по природа. Нямах желание да се надбягвам с него навън, в есенния мрак.
Хвърлих последен поглед към Хагбарт Хеле. После се отлепих мълчаливо от прозореца, слязох бавно между облите камъни на декоративната леха, пропълзях тихо покрай алеята, градинските мебели, кривите овошки и се мушнах отново под живия плет.
В нощта се пъхнах като в тъмен чувал. Вече не знаех какво да предприема.
36
Не си отидох у дома.
Минах с колата по Фьосангервайен към центъра, но бе напълно невъзможно да се установи къде се е намирала фабриката за бои „Пофугл“. Мястото е било разчистено и сега — застроено с нови къщи.
Паркирах на Торнплас и тръгнах надолу към кантората си. За миг се спрях колебливо пред постоянното заведение на Ялмар Нюмарк, но продължих, отминавайки го.
Горе в кантората се движех пипнешком, отворих най-долната врата на шкафа, измъкнах жълтеникавата тапа от новото лъскаво шише, напълних си една чаша и отпих.
Не пих много, не повече от обикновена водна чаша, но бавно. Усещах вкус на лунна светлина, а езикът ми се извиваше като змия, която си сменя кожата. Пих за всички загубени цели, за всички торпилирани идеали. Пих за всички, които си бяха отишли от този свят — хора, които бях познавал и които отново бяха изчезнали в мрака. Пих за новопоставени паметници и стари пожарища, както и за изпълнени с копнеж завръщания отдалеч. Наздраве, храбри и почтени приятели, наздраве!
По-късно, вече през нощта, слязох от кантората и тръгнах из града. Бе минало полунощ и по улиците господстваха сенките и забързаните със сведен поглед. Аз не бързах, а очите ми бдяха неуморно.
Отивах към Нурднес, през подлезите на големите бетонни фасади на Страндгатен, чак до края на парка. Отново минах покрай местопроизшествието, където през една януарска вечер на 1971 година е бил убит куц мъж. Но не се спрях. Продължих по-нататък. Отдолу, откъм носа, се зададе мъж с кафяво палто, сивобрад, който водеше на каишка един ерделтериер.
Не срещнах други хора.
Морето лежеше пусто и черно. Не се виждаше нито една лодка, никакъв кораб.
Отново потеглих обратно, покрай морския плаж, който се простираше тих и изоставен като монумент на лятото, което не го бе споходило тази година. Продължих нагоре към Школата за навигатори.
Както бродех из града по това време, имах чувството, че разглеждам изложба на различни епохи от собствения си живот. От Нурднес, където бях прекарал детството си, аз се спуснах надолу по Галгебакен към Странгехаген и Скотегатен и изведнъж се озовах пред една от най-новите картини на тази изложба — къщата, където намерих мъртъв Ялмар Нюмарк. Тази нощ не се спрях и там.