Докато смъртта ни раздели

Съобщението гласеше, че продължават да остават „неясни обстоятелствата“ около смъртта на една петдесет и осем годишна жена, която е била намерена мъртва в жилището си в Сандвикен късно вечерта в понеделник. Много неща дават основание да се предполага, че това може да е просто нещастен случай, но полицията, независимо от предположенията, търси като свидетел „мъж, вероятно над петдесетте, облечен в сиво палто, с тъмна мека шапка, който накуцва с единия си крак“.

Призоваваха мъжа или хората, които са го видели, да се обадят в най-кратък срок в полицията. Това беше всичко.

Прегледах набързо и другите вестници. В тях нямаше нищо по-подробно или по-конкретно. Вестниците от Осло още не бяха пристигнали. Нещата в тях се описваха с повече фантазия, но в крайна сметка и те не бяха по-достоверни. Повечето от онова, което се знаеше за случая, бе написано във вестника.

Прочетох го още веднъж. Самият факт, че в печата се споменаваше за разследването на случая, бе сам по себе си светъл лъч на надежда. Това можеше да означава, че Хамре, Вадхайм или дори шефът на криминалния отдел в името на разкриването на този случай бяха преосмисляли отношението си спрямо Мюс. Това, че в печата нямаше нищо повече, съвсем не означаваше, че полицията не разполага с повече информация, но премълчаното пред представителите на печата бе премълчано и пред мен.

Оставих настрана вестниците, позвъних на Конрад Фанебюст. Разбрах от секретарката му, че се намира в Копенхаген и не го очакват да се върне по-рано от късно вечерта или с първия самолет на следващия ден. Благодарих за информацията и затворих телефона.

Зад прозорците ми новият ден разперваше крилата си, а в перата им блестеше златистото септемврийско слънце. Срещу мен рязко се очертаваха контурите на къщите в подножието на планинския склон, а над короните на дърветата искреше кафеникав отблясък, сякаш някой бе метнал върху тях тънка мрежа. Есента започваше да размотава преждата от кълбото си. Скоро всички щяхме да се увием в плетката й.