Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Телефонът отново иззвъня. Вдигнах пак слушалката:
— Ало?
Никой не отговори.
— Ало? Тук е Веум.
Някой затвори. Нещо щракна, а след това отново отекна обичайният телефонен сигнал. Погледнах към слушалката, като че ли очаквах да ми каже нещо. Или бяха сбъркали номера, или някой бе загубил в последния момент желанието си за разговор.
След около пет минути чух, че външната врата към приемната ми се отваря.
Чаках да чуя почукване, но това не стана. В канторите на частните детективи идват какви ли не хора. Някои просто нахълтват, без да помислят, че може би си вътре с млада блондинка на коленете. Други влизат в приемната, сякаш се сливат с тапетите. Да ги намериш, е все едно да търсиш скритите фигури върху негатив. Трети пък седят издокарани и тържествени на стола в приемната със старо списание в ръцете сякаш чакат в лекарски кабинет, четвърти просто чукат и влизат.
Станах и отворих вратата. Имах чувството, че съм застанал пред булдозер.
Мъжът, когото заварих отвън, бе широкоплещест и атлетичен, с леко разкрачени крака: доста набит всъщност, което издаваше бившия щангист. Нахлупената над челото му синя шапка подчертаваше бледнината на лицето, светлосините очи и брадата му. Облеклото му бе спортно: късо лоцманско яке, джинси и леки кафяви ботуши, но спортът, който практикуваше, хич не ми хареса.
Преди да отворя уста, той вече бе забил юмрука си в стомаха ми. Превих се като разкикотила се учителка по танци, а той изпрати коляното си в слепоочието ми, сякаш правеше стъпка в танго. Когато юмрукът му се стовари отново точно между тила и раменете ми, вече виждах двойно, стаята се събра пред очите ми като китайско ветрило и всичко изчезна.
Но в главата ми, още преди да получа първия удар, се запечата една важна подробност — той не беше сам. Зад остъклената врата към коридора бях забелязал силуета на друг човек, тъмен и неясен поради плътното стъкло.
38
Стъпки, които си отиват, и крачки, които идват. Така се плискат върху теб вълните, ако си удавник, изхвърлен на самия край на брега. Насам-натам, насам-натам. Морският прибой леко те поклаща насам-натам, насам и…
— Веум?
Морето се плиска. Черен е септември. Необичайно е слънцето.
— Веум!
Гласът, сякаш познат, но не любим. Не мога да се сетя чий е.
Отварям очите и гледам надолу към изтъркания кафяв под. Гласът ми идва на пресекулки, езикът ми е галванизиран.
— Ей?
Това събужда у мен ехо, жестоко и гротескно.
— Ей… е… е… е… й…
Задушавам се. В стомаха ми тежи голям камък, боли ме. Имам куршум в слепоочието, а вратът ми сякаш е откъснат от моето тяло и си води свой собствен живот.
— Ела тук! Какво става?
Този глас… Явно е на човек, роден в Източна Норвегия. Кога за последен път си срещал такъв човек, Варг? Не. Не. Беше точно обратното. Той ме срещна.
Силни ръце ме обърнаха по гръб. Простенах. Таванът, се бе пренесъл почти върху мен и това ме ужасяваше. Имах чувството, че се нуждае от измиване.
— Аха, ти се събуди?
Гласът над мен ставаше все по-далечен, голямото лице се смаляваше, а таванът пред мен започна да се издига нагоре. Стаята взе да става по-висока, но аз останах да лежа на дъното на огромен блестящ буркан от конфитюр. Бях виждал вече това лице.
Бързо седнах, после се преобърнах и застанах на „четири крака“ с глава, увиснала между ръцете ми. Тя гореше като жарава, но щом я задържах напълно неподвижна, започна да изстива. Стъпките ту се отдалечаваха от мен, ту се движеха около мен като подлудяващо ехо. От време на време те отекваха в главата ми, после изведнъж започнах да ги чувам в коридора.
Кратък, враждебен смях:
— Изглеждаш страшно смешно.
Усмихнах се. Ха-ха. Точно така се и чувствах.
Крал на глупците. Фаворит на ловците на плъхове.
Допълзях до стената, тоест дотам, където сметнах, че се намира стената, и бавно започнах да ставам, опирайки длани в нея.
Шумовете наоколо звучаха като многотонен звън, който циркулира из вода и през главата ми.
Имах чувството, че коленете ми няма да устоят на натоварването и ще се огънат всеки момент, но те издържаха. Стоях и се оглеждах, сякаш виждах за пръв път стаята около мен: панелът, който бе средно висок, старите тапети върху него, наредените покрай стената столове, масата с лъскавите заоблени крачета и старите списания върху нея.