Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Наведох се, вдигнах радиото, поставих го на кухненската маса и го бутнах към стената. Исках да създам шум, да уведомя за присъствието си. След това бавно се придвижих към вратата на стаята, спрях се и се загледах в ръцете й, които изглеждаха големи и безпомощни. Вгледах се в бялата й нежна шия. Тя носеше светла сива рокля, пристегната около талията й със съвсем обикновено коланче.
— Госпожа Карлсен? — отроних. — Аз съм, Веум.
Тя не свали ръце от лицето си, но се поизправи и разбрах, че ме е чула.
Стоях и чаках.
Тя бавно разтвори длани и успях да зърна очите й между дългите бели пръсти: потъмнели, със зачервени клепачи. По бузите се очертаваха засъхналите следи от сълзите, които бе изплакала. Не видях очилата й. Хвърлих несъзнателен поглед към пода, но не забелязах нещо повече от това, което видях от кухнята.
— Какво се е случило? — попитах аз и разперих ръце, сякаш исках да поставя под съмнение същността на въпроса си.
Тя завъртя глава и сякаш промълви: „Нищо.“ Устните й бяха посинели, с тънък слой червило.
— Нищо? — попитах с неопределен тон.
„Господин Никой просто е направил посещението си — обади се един плътен глас в мен. — Господин Никой се е поразровил нагоре-надолу в жилището и вече си е отишъл. Гост от миналото и беглец за бъдещето?“
— Кой? — чух собствения си глас.
Тя отново ме погледна. Сваляше бавно ръцете от лицето си, върху което бе отпечатана цялата трагедия, бушуваща в душата й. Забелязах, по-скоро разпознах два детайла от къщата, които си спомнях от предишното си посещение при нея. Обелената боя на един от ръбовете на скрина в коридорчето и пукнатината, която разделяше огледалото на две части.
Казах й внимателно:
— Това не се случва за първи път, нали?
Тя мълчаливо потвърди. В едната си ръка държеше малка носна кърпичка. Изтри очите, бузите и горната си устна.
— Някой, когото познаваш… мъж?
Тя ме погледна изплашено и почервеня, после енергично завъртя глава като отрицателен отговор на въпроса ми.
— Не, не — каза тихо. Гласът й беше тънък, измъчен и по-различен от последната ни среща.
Знаех вече отговора, преди да й задам въпроса:
— Дъщеря ти?
Очите й се напълниха със сълзи. Устните й затрепериха. Тя пак вдигна носната си кърпичка.
Плачеше. Влязох по-навътре в стаята, тихо, сякаш стъпвах по мъх. Отидох до прозореца и погледнах надолу към улицата. Настилката й се състоеше от гладки и изтъркани обли камъни. Къщите имаха уморени фасади.
Такива малки къщи, толкова много хора — така много неща, за които човек нищо не знае.
— Тя… често ли е в такова състояние?
— Това не зависи от нея. Не се случва често. Беше подложена на лечение и няма проблеми в работата си. Там тя си изпълнява задълженията, но и е нужно място, където да се разтоварва. Лекарите казват, че е шизофрения. Взема лекарства, но… — Ръцете й се движеха беззвучно пред нея, като пеперуди в ненадейно дошъл зимен ден. — Познавам я по очите, когато дойде вкъщи. После идва пристъпът. По-силна е от мен и не бих могла да я задържа. Обръща всичко, каквото й попадне пред очи, къса, чупи и си отива. После се връща надвечер, когато всичко е преминало. Ако й е много зле, сама отива в нервното. Получава известно време силни лекарства и се връща обратно — моята мила, малка Анита… скъпото ми дете!
Срещнах погледа й. Децата израстват, но за родителите те остават завинаги малки и са за тях такива дори когато имат проблеми на съвсем възрастни хора.
— Те… лекарите казаха ли каква би могла да е причината?
— Това, че е загубила баща си съвсем невръстна, и то по такъв жесток начин. И всички ония ужасни неща, които й бяха говорили години наред след това. Трябваше непрекъснато да се крие някъде и да бяга.
Уж механично изреждаше факти, но долавях в гласа й скрита, сдържана ярост. Да, Анита Карлсен, само на четири години, когато „Пофугл“ се запалила, е още една жертва на онова злополучно събитие.
Сигрид Карлсен вече не плачеше. Из един път тя сви юмруци и стана.
— Трябва да се заема с оправянето на къщата.
— Ще ти помогна — казах бързо.
Тя ме погледна открито.
— Ще свърша всичко сама. — После поясни: — Не искам тук да има човек, когато Анита се върне. Тя, тя толкова съжалява след това…