Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Спрях чак на терасата, дишайки с отворена уста. Правилно бях отчел, че завесите ще ме прикрият. Никой не извика по мен. Чувах обаче гласове зад стъклото: монотонни, неоформени, а думите — неразбираеми. Големите прозорци бяха с двойни термопанови стъкла, които изолираха звуците и от двете си страни.
Отидох до самия прозорец и внимателно се придвижих до мястото, което не се закриваше от завесите. Промъквах се бавно, сантиметър след сантиметър, държах главата си назад, а тялото колкото е възможно по-близко до прозореца.
Дойдох до ръба на завесата. Извъртайки главата си, можех да гледам косо в стаята.
Осветлението бе приглушено. Единствените осветителни тела в стаята бяха няколко дискретно поставени настолни лампи. На голямата маса за хранене стоеше свещник със седем поставки, на които бяха закрепени дълги бели свещи. Пламъчетата на свещите се отразяваха, мъждукайки, в тесните и високи облегалки на празните столове.
Надникнах още по-навътре.
Там светлината беше по-силна, червено-златиста. Видях бяла камина. Пред нея бяха наредени кресла с високи облегалки. Имаше и ниска масичка, поставена пред голямо канапе. Цялата гарнитура бе тапицирана с плат в топъл червено-кафяв цвят. На ниската маса стоеше поднос за лед и бутилки с газирани напитки, отразяващи танцуващата светлина. Имаше и богат избор на най-скъпи коняци. Около масата, осветени от пламъците на камината, седяха шестима души.
Познавах единия от тях. С изправен гръб и с чист профил, обърнат към топлината на камината, седеше Карстен Вииг и се вслушваше в разговора. Най-близко до него седеше една жена, красива, както изглеждат повечето жени, осветени от танцуващи пламъци, но с големи очила и доста замръзнала усмивка на полуотворените устни. В ъгъла седяха две други жени и разговаряха задълбочено само помежду си. Едната бе в края на шейсетте, с побеляла коса. Втората — значително по-млада, с хубав загар на лицето и светла коса.
Единият от двамата възрастни мъже в стаята беше пълен, леко подпухнал тип със зачервено бузесто лице и жълтеникавобяла, оредяла коса, грижливо и гладко сресана от едната към другата страна на темето му. Другият беше Хагбарт Хеле.
Острият профил на Хагбарт Хеле се очертаваше на белия фон на стената. Не бих го познал, ако не бях го видял на неясните фотографии, които ми показа Уве Хаугланд.
Слабото му и жилесто лице имаше нещо общо с главата на хищна птица, жестокостта, която излъчваше, се подчертаваше от големия орлов нос, горящите очи и твърдия израз на стиснатите устни и острата брадичка. Явно бе от хората, които винаги се намират на пост, винаги нарушават правилата и винаги се борят за печалба. Кожата му бе загоряла, но бръчките върху нея се очертаваха ясно и той изглеждаше по-стар, отколкото си го бях представял. Сякаш в този момент за пръв път осъзнах, че Хагбарт Хеле е всъщност един застаряващ мъж на седемдесет години. Гонитбата на кариерата и успехите го бяха закалили достатъчно, но той не бе в състояние да подкупи и времето. Годините преследват всички ни, и бедни, и богати.
Вниманието ми бе привлечено от още едно живо същество, което се намираше вътре. Точно пред камината един голям черен доберман-пинчер изведнъж вдигна глава и наостри уши. Дали бе чул как тупти сърцето ми? Или бе подушил внезапно нещо чуждо, нещо, което не трябва да се намира там?
Въпреки всичко не заплашителната стойка на кучето ме накара да притая дъх.
От Хагбарт Хеле ме деляха само един стъклен прозорец и една плъзгаща се врата, но въпреки това изведнъж прозрях, че всичко е безполезно. Стъклото между нас бе само символична преграда, която спокойно можеше да бъде и от бетон.
Мъжете вътре, с шитите си по поръчка костюми, със скъпите си питиета, с махагоновите си мебели, със сребърните свещници, с хилядите тонове стока, които имаха в тихите пристанища от тропиците до Аляска, с банковите си сметки в Швейцария, с разкошните си вили на Сейшелските острови и пълните с орхидеи градини в домовете им в Карибия — тези мъже се намираха далеч извън моя обсег.
Хората като Шауер-Юхан, Изгорелия, Великана Улсен и подобните им биват натиквани зад решетката веднага щом си позволят да откраднат една или две бутилки бира. Хората от сорта на Хагбарт Хеле имат право да унищожават фабрики, да извършват операции, които обикновените хора наричат мошеничество, ако, разбира се, научат за тях, позволяват си да превеждат големи доходи в невидими инвестиции под многочислени псевдоними на безчислени дъщерни фирми из целия свят и да живеят охолно пред пламтящи камини, далеч от ежедневния шум и хаос, далеч от всички грижи. Те притежават силата, която им дават парите, и е нужен нов обществен ред, нова социална система, за да бъдат разобличени и наказани.