Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Кимнах й:
— Разбирам.
— Необходимо ли ти беше нещо — попита тя, — след като си дошъл чак до тук?
— Да, исках да те питам за едно — друго, но вече забравих за какво точно.
Бях шокиран.
Не исках да й кажа, че за момент бях изтръпнал да не намеря в къщата това, което бях намерил предишната вечер в жилището на Олга Сьоренсен.
— Исках само да ти кажа, госпожа Карлсен, че непрекъснато разследвам този случай и все повече и повече се убеждавам, че мъжът ти не е имал абсолютно никаква вина за случилото се тогава. Няма да се предам, докато не изясня всичко докрай. Кажи на Анита, когато сметнеш за удобно, че аз със сигурност знам: баща й е невинен.
Тя вдигна към мен тъжните си очи.
— Каква полза от това сега? Но все пак благодаря.
— Ще дойда отново, когато имам неопровержими доказателства, че съм прав — заявих с твърд глас.
Обърнах внимание на това, че употребих думата „когато“, а не „ако“, и бях сигурен, че не съм я излъгал.
Ако бе необходимо, щях да сляза чак в пъкъла и да измъкна от там Харалд Юллвен, за да разбера истината за това, което се бе случило тогава. Заради Анита и майка й! Но все по-силно и по-силно ме завладяваше чувството, че няма да се наложи да отивам толкова далеч.
Часът на разплатата се приближаваше бавно, но сигурно. С много години закъснение, ала все пак настъпваше…
Навън се смрачаваше. Контурите чезнеха в мрака. А през нощта излизат вълците — не само тези, които ловуват на глутници, но и убийците единаци.
35
Тъмата обгърна и големите вили, в които запалиха осветлението. Прозорците искряха насред градините, чиято влажна земя се спотайваше под есенно-жълтата трева. Щом слънцето се скри, веднага бе станало студено.
Този път паркирах на голямо разстояние в най-горната пресечка и отидох пеша до къщата на брата на Хагбарт Хеле. Вървях покрай живия плет, за да не ме забележат отвътре.
Храстите на живия плет, който отделяше градината от пътя, бяха гъсти и бодливи. Кованата порта бе здраво захваната към две солидни колони от естествен камък, които се издигаха в самия жив плет.
Приклекнах и огледах внимателно портата. Въпреки табелката нямаше и следа от куче. Внимателно огледах да не би към портата да е включена алармена инсталация, но не открих нищо подобно. Въпреки това не се усещах в безопасност.
Минах покрай портата и продължих по протежение на живия плет. Съседната вила беше по-открита, с ниска ограда, зад която цъфтяха розови храсти. Живият плет на притежателя на някогашната фабрика Хелебюст ограждаше цялото му имение. Огледах се добре, прескочих оградата и отново тръгнах край живия плет нагоре, покрай задната част на гаража.
Живият плет бе все така гъст. Зад имението теренът постепенно се спускаше надолу към старата железопътна линия, която вече не бе в употреба. На едно място земята беше хлътнала, сякаш издълбана от изсъхнал вече ручей. Именно там, под живия плет се образуваше дупка.
Огледах се. Изумителна тишина. Горе на небето, зад разкъсаните облаци, звездите бяха пробили дупки в черния свод. Льовстакен изпъваше профила си на запад, а иззад билото на планината се показа тъмният силует на самолет, който се готвеше да кацне на Фресланд. Спускаше се безшумно и имах чувството, че го гледам на картина.
Клекнах на „четири крака“, изпънах врат, притиснах се към земята и пропълзях под живия плет. Така се намерих на територията на имението. Спрях се неподвижен, прегърбен и се вслушах.
От къщата идваха слаби звуци. Намираше се зад няколко овощни дървета и малка площадка, на която се очертаваха маса, плетени столове и… Не ме посрещна никакво озъбено куче, нито пък чух свиреп лай, който да предупреждава, че във вилата се е вмъкнал непознат човек.
Тръгнах полуприведен към къщата и стигнах до едната от страничните алеи. Над мен се издигаше кат с три прозореца. Двата бяха напълно тъмни, а от третия струеше топла, мъждукаща светлина като от лагерен огън. Този прозорец бе най-близо до лицевата страна на къщата и по всяка вероятност принадлежеше на хола.
Прозорецът бе на височина, по-голяма от човешки ръст, минах под него и завих към ъгъла. Погледнах предпазливо, показвайки главата си. Балконът беше осветен, почти окъпан в светлината, която нахлуваше през големите прозорци на една плъзгаща се, подвижна стена с врата, от която се излизаше направо в градината.
Към балкона водеше наклон, засаден с цветя в декоративна леха, пълна с обли камъни. Надигнах главата си още повече и забелязах, че плътните кафяви плюшени завеси са дръпнати и закриват част от прозорците. Имах възможност да се приближа към тях. Тръгнах внимателно през алпинеума. Избягвах да стъпвам по камъни и съвсем не се притеснявах, че смачках няколко цветенца.