Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Продължих разходката покрай Ньосте към Мьоленприс и преминах по кривия бял гръб на моста над Пуддефиорд. Горе в Гьолденприс, в годините на най-ранната си младост, познавах едно момиче със син поетичен поглед, но и с много стеснителна душа, която бе причина да завърши живота си в една психиатрична клиника, а там я бяха намерили обесена в тоалетната.
Движех се към центъра от юг, обикаляйки Викен и Данмаркплас, преминавайки по стария Нюгордски мост и покрай една болница, която бяха кръстили „Флорида“, но това съвсем не означаваше, че в нея грее повече слънце, отколкото в другите части на града. Пред автобусната спирка двама младежи в кожени якета се караха и бяха пред сбиване, подстрекавани от една хулиганска компания. До тротоара спря полицейска кола и няколко полицаи бързо слязоха от нея, наподобяващи на прилепи с черните си униформи.
Продължих по-нататък през пазара на Йоврегате и към Сандвикен. Спрях за миг пред подземното жилище на Великана Улсен, но там бе тихо и не чувах бакхусови гласове да ме канят да вляза. Тръгнах надолу към летището и отново се спрях. Вселената бе и горе, и долу. Звездите сияеха във водата, а над града висеше черният свод на морето. Сколтегрюнският кей се простираше като пепелява бариера между небето и морето и аз сякаш стоях някъде навътре във водата, стъпил на някакъв камък.
Поех дълбоко въздух. Студен, невидим и лъхащ на водорасли и отпадъчни масла. Бяха минали часове, светлините около мен угаснаха, настъпи мъртва тишина.
Движех се на средата на Шьогатен. Не мина нито един автомобил, въпреки че вървях точно там, където само няколко часа по-късно щяха да се образуват автомобилните колони от Осане. Беше ми почти неприятно — имах чувството, че съм влязъл в град, където изведнъж всички са умрели. Не от ядрена война, а от внезапно разразила се чума. И че аз съм единственият оцелял. Градът ми принадлежеше. Само на мен.
От Скютевиксторге тръгнах нагоре към Нюс Сандвиквай, повървях известно време и спрях до една бяла дървена къща. Всички прозорци тъмнееха, не се чуваше ни звук, ни стон. Тя спеше заедно със своите обитатели.
Отново тръгнах надолу към Сколтегрюнския кей, отново излязох при морето. Човек го среща навсякъде в този град. Тази нощ приличаше удивително на японско тристишие. Стълбовете за привързване на лодките стърчаха покрай ръбовете на пристанищните стени като глави на тюлени и се вслушваха в безмълвния стих, който редях. Изпод боята на товарния кораб, хвърлил котва до Фестингекайен, бяха избили ръждиви петна. Несъзнателно прокарах ръка по лицето си. Брадата ми беше набола.
Сега в центъра на града бе мъртвило. Най-тихите часове между пет и шест сутринта. Късните нощни птици вече се бяха прибрали по домовете си, и то навреме, защото в седем трябваше да тръгнат на работа. По-нататък, пред статуята на Холбер, чакаше самотно такси и лампичката на покрива му светеше, показвайки, че е свободно. На стълбата пред базара за месо седеше още един житейски корабокрушенец, мъж, увит в мръсно сиво палто, захлупил лице върху коленете си. Не забелязах други признаци на живот.
Продължих да бродя. Така, обикаляйки града, аз премислях всичко, което знаех за слуховете относно Ротеифтен през войната, за пожара в „Пофугл“, за убийството на Харалд Юллвен и за изчезването на Шауер-Юхан през 1971 година, както и за събитията от последните месеци: прегазването на Ялмар Нюмарк, последвалата му смърт, а най-накрая и „нещастния случай“ с Олга Сьоренсен.
За изминалите години Берген се беше променил. През 1953 година градът е бил значително по-малък. Но в долината Фюминг поляните тогава се ширеха все още безбрежни и тучно зелени между разпръснатите наоколо градини, а по средата се извиваше идиличен селски път. Все още никой не беше се сетил да прокопае под планината тунели към долината. Другият път, който минаваше през Осане, водеше към Салкюс и към Стайнестьо и човек спокойно можеше да стигне дотам за времето на една хубава разходка. Хората отиваха с чиста съвест да се разхождат към Хьолкевик или Фресланд, като казваха, че отиват на екскурзия. Въздушното трасе на самолетите все още минаваше над летището в Сандвикен, а до Нестун имаше локална железопътна линия.
В центъра срещу Алхелгенсгате се намираше старата сграда на пощата, а недалеч от нея бе мръснозеленият стар полицейски участък. Постройките в югоизточна посока се простираха само до бараките на Ландос. Когато на стадиона имаше футболен мач, паркирането на автомобили в този район не се разрешаваше, затова пък когато мачът завършваше, към центъра се отправяше истинско поклонническо шествие, а трамваите изглеждаха като нападнати от огромни пчели — хората висяха от външната им страна. Баща ми беше кондуктор в трамвай и няколко години след войната. В Нурднес тогава аз, единайсетгодишен, живеех без всякакви грижи. Ялмар Нюмарк е бил на четирийсет и две години, но в отлична форма, а Конрад Фанебюст — на върха на политическата си кариера, Елисе Блум все още е очаквала с надежда хубави неща в живота си, изпълнена с младостта на своите двайсет и една години, Холгер Карлсен е бил на трийсет и пет, горд с малката си дъщеря, жена му все още е била щастлива, а Хагбарт Хелебюст — активен и преуспяващ четирийсет и пет годишен бизнесмен. Всичко е било по-различно за нас през хиляда деветстотин петдесет и трета година, при нас, които сме живеели в един по-малък по онова време град. Ала Берген никога вече нямаше да бъде онова, което е бил през хиляда деветстотин петдесет и трета.