Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Тръгнах през центъра към Нурднес. Покрай алеите, които започваха от манастира, дърветата бяха започнали да пожълтяват. Вече имаше и опадали листа, полепили се по асфалта като ревностни целувки на смъртта. Лятото ни целуваше за сбогом, пожълтяло като студеното полярно слънце.
Прекосих Фредериксберг, преминах през парка покрай плажа и излязох чак на носа. Въздухът беше станал по-хладен, а слънцето — по-ниско, макар все още да бе сравнително високо на небето, макар че бялата мараня, която бавно пъплеше отдолу, предупреждаваше, че идват по-къси дни и по-ниски температури. Обиколих носа и отново свърнах към града. Тук, в края на парка, зад бараките на складовете, почти до самото море, се намираха старите навеси за риба. От там като че ли все още се носеше неопределеният мирис на веяна риба, макар отдавна да бе минало времето, когато около тях сновяха рибари.
Именно тук един мъж бе загубил живота си в студен януарски ден на 1971 година. Отидох до оградата и погледнах надолу. Видях паркиран товарен автомобил. Портата бе отворена, но на нея висеше тежък синджир с голям катинар, за да я заключат вечерта. Дали всичко бе изглеждало така и през 1971-ва? Дали някой е имал ключ?
Опитах се да си представя сцената: мъжът окървавен, пребит до смърт и почти разкъсан на парчета върху тежко утъпкания, мръсен сняг… Мъжът, чийто труп по-късно бяха обявили за трупа на Харалд Юллвен. Един изменник на родината, сполетян от възмездието двайсет и шест години след освобождението на Норвегия от фашизма.
Но беше ли всичко това истина? Или някой друг бе загубил живота си? Още една невинна жертва? А къде в такъв случай се намираше мъжът, който бе носил името Харалд Юллвен?
От този момент бяха изминали десет години. Следите отдавна са изчезнали, ако въобще е имало такива. Снегът бе идвал и си бе отивал десет зими подред, десет години бе гряло слънце и бе валял дъжд. Следите бяха толкова изстинали, че нямаше вече за къде да изстиват. На това място не бих могъл да намеря нищо и аз продължих към града със слънцето откъм дясната ми страна.
Когато стигнах Нюкиркен, завих нагоре надясно. Исках да попитам Сигрид Карлсен за още няколко неща.
Наближих къщата й, поглеждайки нагоре към прозорците, но не забелязах никакви признаци на живот. Погледнах часовника си. Би трябвало да си е вкъщи.
Входната врата беше отворена, сякаш някой бе забравил да я заключи, и аз влязох вътре. Качих се на втория етаж и забелязах, че и вратата на жилището е полуотворена.
Побиха ме тръпки. Нещо не бе в ред.
Натиснах звънеца с едната ръка, а с другата започнах силно да удрям по вратата. Тя бавно се отвори по-широко.
В антрето цареше хаос. Малкият скрин лежеше обърнат на пода, някой бе извадил чекмеджетата му и изтърсил на земята съдържанието им. До едната от стените видях рамката на огледалото, счупена на парчета. Парчетата от разбитото огледало лежаха разпръснати на пода и приличаха на илюминатори, през които би могло да се надзърне в оня свят.
Внимателно нагазих в безпорядъка. Съвсем смразен, извиках тихо:
— Хей! Хей!
Никой не ми отговори. Цареше тишина.
34
Внимателно отворих вратата на кухнята. Пулсът биеше във вените на шията ми. И там цареше същият безпорядък. Календарът беше изтръгнат от стената и захвърлен в мивката. Картината с детето и кучето, които играеха заедно, бе смачкана на топка и захвърлена на полицата. На пода се търкаляше портативното радио. От него се бе отчупило черно пластмасово парче. Кухненският стол беше преобърнат. Под скамейката се виждаше пластмасова торба, пълна с боклук, от която на пода се бяха изсипали черупки от яйца и отпадъци от белени картофи. Същевременно се разнасяше силна миризма на препарат за миене, но не можех да определя откъде идва.
Вратата към дневната беше полуотворена. Вътре цареше полумрак, но опустошенията там не бяха така големи, доколкото успях да огледам стаята. Телевизорът бе повален на земята, а щепселът му бе изтръгнат от кутията. На пода се търкаляха парчета от разбита саксия с цветя. Единият от корнизите на прозореца висеше изкривен надолу и пердето му, свлечено, допираше пода с единия си край. Книгите на етажерката бяха разхвърляни из цялата стая. А в едно от креслата, съвсем прегърбена, скрила лице в ръцете си, седеше напълно неподвижна Сигрид Карлсен. Само слабото потръпване на раменете й показваше, че е жива.
Всичко стана така, сякаш изненадвах човек, намиращ се в интимна ситуация, която обаче бе пълна не с любов, а с покруса. Както едното, така и другото могат да бъдат еднакво болезнени. И винаги е трудно да се излезе от подобни състояния.