Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
С ръце в джобовете на модерните си бели панталони, издути около бедрата и тесни около глезените му, в леко светло сако, бяла риза и широка вратовръзка с червени шарки пред мен бе застанал и ме гледаше Карстен Вииг, леко повдигнал вежди и с кисела усмивка над устните си. Тъй като аз самият се чувствах блед като чаршаф и слаб като листен на трепетлика, той ми изглеждаше още по-загорял от слънцето и още по-силен, отколкото на нашата последна среща. Късо подстриганата му коса се състезаваше по блясък с чудесните зъби. Той беше победител в състезание, за което не бях подавал молба за участие. А чаках да получа почетната грамота.
— Ей! — каза той и се усмихна. После добави с друг тон: — Боже господи, та ти изглеждаш тъй, сякаш те е прегазил бързият влак, Веум!
Не спусках очи от него през процепите в мъглата, която сякаш се стелеше връз мен.
— А може би си си играл с огъня, Веум? — В думите му се долавяше тайна заплаха. Да. Стигнахме до предупреждението. Не бях толкова сломен и не вярвах в случайности. Нали зърнах силуета в коридора — не се бях поколебал чий беше той.
Той се приближи:
— Да не би някой да е бил лош към теб, Веум?
Застана съвсем до мен. Виждах малките петна предизвикани от слънчево изгаряне, по носа и скулите му, по-червени от иначе кафявия загар на кожата. Гласът му стана нисък, ленив, сякаш той не се интересуваше от това, което изричаше:
— Знаеш, че хора като Хеле са могъщи. Не знам какво се е случило тук, но това, което виждам, ме кара да си мисля нещо.
Опитах се да образувам дума с устата си, но от нея не излезе нито звук.
— Може да си навлечеш и по-голяма беля от тази. Ако не се вразумиш и не станеш по-внимателен.
Пауза, като в лошо играна пиеса от Чехов. Имах желанието да си тръгна.
— Нали? Следващия път, когато те посетят, Веум… не съм сигурен дали въобще ще можеш отново да станеш. Имай го предвид!
Той бързо се обърна, сякаш му се гадеше. Тръгна към вратата и от прага отново се обърна:
— Желая ти бързо да се оправиш, Веум. И не забравяй съвета, който ти дадох. В живота нищо не става случайно.
Вратата се затвори след него, аз останах да седя вторачен в релефните шарки по стъклата на външната врата и в името си, което сякаш беше отразено в огледало върху нея. Там, където бях, имах чувството, че и аз съм отражение.
Едва се дотътрих до кантората. Оставих вратата на приемната полуотворена, като безмълвна покана към хората да влизат направо вътре.
Ако стигнех до стола зад бюрото ми, едва ли щях да стана скоро от него.
Седнах на мястото си. Изгледът от прозорците се бе променил. Перспективата се беше разкривила. С едно учудващо несъответствие: къщите по склона на планината бяха станали изведнъж по-големи от тези край пристанището и всичко бе обляно в чудни червени тонове, сякаш слънцето имаше намерението да слезе на земята или изригваше подобно на огнено зарево над клокочещ вулкан.
Седях и гледах през прозореца, докато дневната светлина стана по-ярка и се закръжи пред очите ми. Червеното изчезна, всичко побеля. Сложих глава на бюрото и се събудих от телефонен звън.
Вдигнах слушалката, без да казвам нищо. Обаждаха ми се от телефонна будка.
Всеки от двете страни на телефонната линия запази мълчание. Някъде в далечината се чу металически микрофонен глас: „Полет номер…“ Затворих слушалката.
Разбрах. Карстен Вииг проверяваше. Намираше се на летището и контролираше дали още съм жив. Не желаеха на съвестта им да тежи още един „нещастен случай“. Не искаха да привлекат върху себе си повече внимание, отколкото вече им бяха обърнали.
Разбрах предупреждението. Ако искаха да ме ликвидират, щяха да изпратят мъжа със спортната шапка сам. Никога преди това не го бях виждал и бях почти сигурен, че е от Осло. Карстен Вииг го беше придружил, за да се убеди, че не съм получил повече от това, което те са ми определили. Сега можеше със задоволство да докладва на Хагбарт Хеле за успешното изпълнение на задачата.
Но аз отново се запитах: „Означава ли това, че те наистина искат да скрият нещо, което се е случило преди 28 години? Или по-скоро нещо, което се е случило съвсем скоро, само преди по-малко от месец, в една квартира на Скотегатен? Да не говорим за събитието от последния понеделник. А може би това бе просто демонстрация на неограничената им сила и мощ?“