Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Зажвакаха напред, като се мъчеха да стъпват на най-сухите места. От дима на факлите и вонята на калта на Мириамел й прилошаваше, затова почти се зарадва, когато тесният коридор най-после се отвори към по-широко помещение, нещо като пещера, в която бялата пяна висеше като сталактити. Влязоха предпазливо в нея, но и тя изглеждаше празна като тунела. Докато я прекосяваха, заобикаляйки големите локви, Мириамел погледна нагоре.

— Какви са тези? — попита тя и сви вежди. Грамадни слабо светещи торби висяха от тавана неприятно близо до главите им. Всяка беше дълга колкото хамак, с тънки паяжинести бели пипала, провисващи от центъра — пискюлести ресни, които се поклащаха мързеливо в топлия въздух, издигащ се над факлите.

— Не знам, но не ми харесват — отвърна Исгримнур с отвратена гримаса.

— Мисля, че са торби за яйцата им. Като яйцата на паяците, които намираме в основата на листата.

— Не съм разглеждал особено основите на листата — измърмори херцогът. — И не ми се гледат тези тук повече, отколкото трябва.

— Не трябва ли да направим нещо? Да ги убием ли? Да ги изгорим?

— Не сме тук, за да избием всички тези буболечки — отвърна Исгримнур. Дошли сме, за да намерим нашия малък блатен приятел, после си тръгваме. Само Бог знае какво би могло да стане, ако започнем да си играем с тези неща.

Бързо прекосиха до другата страна на голямата камера, където тунелът възвръщаше предишните си размери. Мириамел, подтикната от ужасно любопитство, се обърна назад. В избледняващата светлина на факлите й се стори, че вижда тъмно движение в една от торбите, сякаш нещо дращеше с лапи по бялата като ларва обвивка и се мъчеше да излезе. Съжали, че беше погледнала.

След две-три крачки коридорът зави и се озоваха пред половин дузина гханти. Някои се бяха покатерили по стените на тунела и сега увиснаха, тракайки от явна изненада. Другите бяха приклекнали на пода, изкаляните им черупки проблясваха матово на светлината от факлите. Сърцето на Мириамел подскочи.

Исгримнур пристъпи напред и размаха Квалнир. Мириамел преглътна с мъка, последва го и вдигна факлата си. След няколко секунди цъкаща нерешителност гхантите се обърнаха и запълзяха по тунела.

— Те се плашат от нас! — окуражи се Мириамел.

— Може би — каза Исгримнур. — Или може би отиват да съберат приятелите си. Да вървим. — Той закрачи бързо, свил глава в раменете си под ниския таван.

— Но това е посоката, където те отидоха — посочи Мириамел.

— Казах, че ни трябва центърът на това проклето място.

Минаха покрай множество странични тунели, но Исгримнур изглеждаше сигурен къде отива. Бръмченето продължаваше да се засилва и Мириамел я заболя главата. Минаха през още две камери за яйца — ако наистина бяха такива: Мириамел вече не изпитваше ни най-малко желание да ги гледа.

Излязоха в централната камера толкова внезапно, че едва не паднаха от устието на тунела по калния склон право в огромно гъмжило гханти.

Помещението беше огромно и тъмно. Факлите на Мириамел и спътниците й хвърляха единствената светлина, но тя беше достатъчна да разкрие огромната пълзяща орда, слабото потрепване на черупките, когато гхантите се катереха един върху друг в мрака на дъното на камерата, нямото проблясване на безбройните им очи. Камерата беше широка един хвърлей, със стени от загладена кал. Целият под беше покрит с многокраки същества, стотици и стотици гханти.