Виелица на сенките [bg]

— Не можем да направим нищо, милорд. При тях има десетина шамана и те блокират всяко наше заклинание, както впрочем, и ние техните. Тази битка ще бъде без помощта на магия.

— А! Всички демони на бездната! Колко ненавреме! Добре, но ако техните шамани покажат слабост, надявам се, че Орденът ще знае какво трябва да прави?! Не, не, ваше магичество! Имам абсолютна вяра във вас, простете за въпроса ми. Грено! Грено!! А! Ще ти дам аз на тебе едно „а?“! Ей сега ще ти дам! Баржите пуснати ли са?! Отлично! Мастер Кун, колко от вашите хора сте качили на тях?

— Четиристотин, милорд. По двеста стрелци на всяка баржа.

— Добре. Тогава не смея да ви задържам, отивайте при вашата хилядарка и надъхайте момчетата си така, че днес колчаните им да се изпразнят. Господин Щургел! Колко хора имате? Малко са! Дяволски малко! Какво казвате? Вече са тук? Чудесно! Кой командва Котешките алебарди и Гуляйджиите на Рого? Аха, моите уважения, господа. Ако не греша, имате около хиляда и петстотин до две хиляди воина? Отлично! Благодаря на Мойциг за толкова щедрия подарък! Господа, минавате под командването на господин Щургел! Мисля, че две хиляди са достатъчно, за да прикрият стрелците в случай на внезапна атака. Господин Щургел, поемете десния фланг. Пазете мастер Кун и Играещите като зеницата на окото си. А вие, господа, дръжте вашите Гуляйджии и Алебарди на къси каишки! Днес е денят на лъковете, а не на мечовете и алебардите. Ако стане напечено, осемстотин кавалеристи от резерва ще ви помогнат. Свободни сте!

Оказа се, че в шатрата има повече хора, отколкото кисели ябълки тъпчат в някои бъчви. Тук бяха всички командири на отряди, хилядници и дори стотници. Без да броя многобройните благородници. Някой получаваше заповед и с бърз поклон се отдалечаваше, друг се втурваше в шатрата да докладва. Беше задушно и тясно и ни изтикаха до самия вход. Не веднага успях да видя раздаващия заповеди командир, но когато го видях, ахнах. Главнокомандващият се оказа моят добър приятел барон Оро Хабсбърг в цялото си великолепие! Едва не си прехапах езика от изненада. Милорд Оро раздаваше заповеди с такава скорост, че едва успяваха да ги изпълняват. Беше си все същият огромен и брадат гигант, какъвто го бях видял при милорд Алгерт Дали. Но сега милорд Хабсбърг не се притесняваше да казва на благородните контета всичко, което мисли. Най-удивителното беше, че господа благородниците, по чиито лица си личеше цялото им благородно родословие чак до Епохата на постиженията, бледнееха, изчервяваха се, но търпяха баронската безцеремонност и начин на изказ.