![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
— Хей, Змиорка. А къде са собствениците?
— Махнали са се. Днес къщата е на наше разположение. Дори ако Халас се напие и разбие няколко глинени гърнета — никой няма да ни каже нито дума, можеш да не се притесняваш.
— Защо си мислиш, че се притеснявам? Не за пръв път се намирам в чужди домове в отсъствие на собствениците.
— Вярвам ти — ухили се воинът. — А колкото до къщата… Селяните дори се радват, че могат да ни окажат такава услуга. Първо, така съвсем неочаквано им се удава възможност да участват в съвсем истинско празненство. Второ, нас ни храни баронът, а не те…
— А кой храни барона? — попитах злъчно, но гаракецът пропусна въпроса ми покрай ушите си.
— И трето — невъзмутимо продължи Змиорката, — да ни предоставят дома си за една нощ е абсолютна дреболия. Ако воините не бяха победили орките, тази къща най-вероятно вече нямаше да съществува.
— Добре, стига с тази къща! Дали да не излезем на улицата? Защо да стоим сами тук?
В двора по това време вече беше тъмно. Вдишах студения, вече съвсем зимен въздух.
— Мирише на първи сняг — Змиорката сякаш четеше мислите ми.
— Студено е — съгласих се аз. — Ноември тази година на юг е доста студен.
— Нима това е студ? Само леко хладно — подсмихна се моят събеседник. — Виждаш ли какви са бледи звездите? Когато е наистина студено, те горят като камъните в кралската корона.
— Нашият Сталкон няма чак толкова много камъни в короната си.
— Говорех за короната на Гарак.
— О! — казах аз, осъзнавайки, че съм изтърсил глупост.
Замълчахме и се заслушахме във веселите викове и смехът, разнасящи се в нощта.
— Веселят се, сякаш няма никаква война — промърморих аз.
— Защо да не се повеселят? Войната и битката ще са утре, а днес имат шанс да забравят за всичко. Нима е лошо?
— Не — смутих се аз. — Предполагам, че е хубаво.
— Какво те притеснява, Гарет?
Замълчах, подбирайки думите си. Естествено, правилните думи не ми идваха на ум.
— Не мога да го обясня просто така. Думите на Сивия, Господаря, Рога на дъгата и, разбира се, равновесието с всички произтичащи последствия. Много е неприятно да мисля, че аз, без дори да го желая, мъкна на кръста си най-отровната от всички змии.
— Просто не мисли за това.
— Какво?
— Погледни това. Какво виждаш? — Той извади „сестрата“ от ножницата си.
— Оръжие — тъпо отвърнах аз.
— Точно така, оръжие. Сега опасно ли е?
— Не — отговорих след кратко замисляне.
— Точно така. „Сестрата“ е в ръцете ми. Всичко зависи от това кой държи оръжието и какви цели преследва. Рогът на дъгата е също такова оръжие като „сестрата“ и е в твоите ръце. Не мисля, че ти искаш да изпратиш нашия свят в небитието.
— Но той невинаги ще бъде в мен.
— Орденът ще се погрижи за Рога. Или вече и на маговете си спрял да се доверяваш?
— Не, но думите на Сивия…
— Думите на Сивия са просто думи — и нищо повече. Моята стара баба, да пребъде в светлината, винаги казваше, че едно пророчество никога няма да се сбъдне, ако ние не го пожелаем.
— Успокои ме — кисело се усмихнах аз, но не мисля, че в тъмното воинът видя жалката ми усмивка. — Дали да не отидем при другите? Може и да са ни оставили вино.
— Едва ли лейтенантът ще позволи на войниците да се напият. А и те самите не са глупаци: да влезеш в битка с махмурлук не е голямо удоволствие. Така че на повече от чаша бира ние с теб не можем да разчитаме. Хайде да побързаме, докато Халас не е изпил и нашите порции.
С нашия късмет най-късно се прибра Фенерджията. И когато реши да поспи, хъркането му събуди всички останали. Халас, постлал одеялото си на пода точно под масата, изруга и хвърли обувка към Дивия. Изненадващо, но още от първия опит този способ подейства.
Конният отряд напусна селото, когато хоризонтът на изток се обагри от жълто-червената ивица на зората.