Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Нека бъде по вашему — съгласи се той. — Бъдете спокойна, госпожице, нищо няма да кажа на краля.
В радостен порив тя хвана ръката на Д’Артанян и силно я стисна. Мускетарят беше трогнат.
Ла Валиер бавно тръгна към манастира, чиито очертания се виждаха върху бледнеещото небе. Д’Артанян наблюдаваше отдалеч девойката. Вратата на манастирската приемна беше полу-отворена. Ла Валиер се промъкна като сянка през нея и като благодари на Д’Артанян с леко кимване, се скри.
Останал сам, Д’Артанян се замисли над станалото, после се отправи към близкия мускетарски пост, избра най-добрия кон и след десет минути беше в двореца. Дворцовата кула удари пет часа.
Д’Артанян се осведоми за краля. Негово величество беше легнал в обичайния си час след аудиенцията, дадена на Колбер, и вероятно още спеше.
— Да — каза мускетарят, — тя не ме е лъгала. Кралят нищо не знае. Ако му беше известно и половината от това, което аз знам, в двореца всички щяха да са на крак!
Глава двадесет и седма
КАК ПРЕКАРА ЛЮДОВИК ВРЕМЕТО ОТ ЕДИНАДЕСЕТ И ПОЛОВИНА ДО ДВАНАДЕСЕТ
След като се върна от Ла Валиер, кралят завари Колбер, който очакваше неговите разпореждания относно определения за следващия ден церемониал.
Както вече казахме, ставаше дума за прием на холандския и испанския посланик. Людовик XIV имаше сериозни причини да е недоволен от Холандия. Щатите вече няколко пъти правеха всевъзможни хитрини в отношенията си с Франция. И сякаш без да придават особено значение на възможния разрив, отново се отказваха от съюз с най-християнския крал, като заплитаха интриги с Испания.
Когато Людовик XIV пое цялата власт, след смъртта на Мазарини, той веднага се сблъска с този проблем. На младия човек не беше лесно да го разреши, но тъй като по онова време нацията беше единодушна с краля, то тялото с готовност изпълняваше всички решения, които взимаше главата.
Достатъчно беше едно гневно избухване, прилив на млада и жива кръв към мозъка, и предишният политически курс се сменяше, като се създаваше нова комбинация. Ролята на дипломатите през тази епоха се свеждаше до подготовката на преговори, които биха могли да бъдат полезни на владетелите.
В сегашното си настроение Людовик не беше способен да взема мъдри решения. Още разстроен от скарването с Ла Валиер, той се разхождаше из кабинета и само търсеше повод да избухне след дългото въздържание.
Като видя краля, Колбер веднага се ориентира в положението и отгатна намеренията на монарха. Той започна да лавира. Когато негово величество попита какво трябва да се каже утре на посланика, интендантът изрази учудване — как така господин Фуке не е осведомил за нищо краля?
— На господин Фуке — каза той — е известно всичко, което засяга Холандия. Цялата кореспонденция отива при него.
Кралят вече беше свикнал с нападките на Колбер срещу Фуке и затова пусна тази забележка покрай ушите си.
Виждайки какво впечатление правят думите му, Колбер смени тактиката и заяви, че господин Фуке не е толкова виновен, колкото изглежда на пръв поглед, ако се вземат под внимание сегашните му грижи. Кралят наостри уши.
— Какви грижи? — попита той.
— Господарю, хората са си хора и господин Фуке заедно с големите достойнства си има и недостатъци.
— Кой ги няма, господин Колбер!
— Ваше величество също има недостатъци — смело каза Колбер, който умееше да подправи грубото ласкателство с леко порицание.
Кралят се усмихна.
— Какъв недостатък има господин Фуке?
— Все същия, господарю, казват, че е влюбен.
— В коя?
— Май ставаше дума за една от придворните дами на принцесата.
Кралят трепна.
— На вас ви е известно повече, отколкото искате да кажете, господин Колбер.
— Уверявам ви, господарю, не зная!
По лицето на краля мина облак. После, желаейки да покаже, че се владее напълно, Людовик тръсна глава и каза:
— Да минем сега към холандските дела.
— Преди всичко, господарю, кажете ми в колко часа ще е удобно на ваше величество да приеме посланиците?
— Сутринта в девет.
— Не е ли твърде рано?
— За приятелите е без значение. С приятелите можем да не се церемоним. Ако враговете се обидят, толкова по-добре. Да си призная аз с удоволствие бих свършил с всичките тия блатни птици, които ми омръзнаха с техните крясъци.
— Господарю, ще бъде направено, както е угодно на ваше величество. Значи в девет часа. Ще дам разпореждане. Аудиенцията тържествена ли ще бъде?
— Не. Искам да се разбера с тях, без да влошавам положението на нещата, което често се случва, когато присъстват твърде много хора. В същото време искам да добия яснота, за да не се връщам повече към този въпрос. Сега да поговорим за посланиците. Какво им е нужно?