Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Не се бойте, госпожо Ландън — отвърна Партридж и Лизи се досети, че той се бои да не би тя да промени решението си, ако й предостави твърде много време за размисъл. — Познавам едни младежи, които са идеални за тази работа. Почакайте и ще видите.
7.
По-малко от час след разговора й с Бъртрам Партридж телефонът иззвъня, докато тя си приготвяше сандвич от риба тон с ръжен хляб: оскъден порцион, който обаче й беше напълно достатъчен. Навън жегата покриваше земята като одеяло. Цвят не беше останал на небето; то беше нажежено до бяло без нито едно облаче, докъдето поглед стига. Докато смесваше рибата с майонеза и малко нарязан лук, Лизи си спомни как намери Аманда да съзерцава „Ружите“, седнала на каменна скамейка в Бумна луна, и това беше странно, защото вече почти не мислеше за случилото се; струваше й се, че е било сън. Помнеше как Аманда я попита ще трябва ли да пие от онзи
(сок от бръъъъъмбари)
скапан пунш, ако се върне. Предполагаше, че сестра й всъщност пита дали ще остане затворничка в „Грийнлон“. Тя й беше обещала, че няма да има повече пунш, няма да има повече сок от бръмбари. Аманда се съгласи да се върне в реалния свят, макар да беше ясно, че предпочита да си седи на пейката и да гледа „Ружите“, докато, по думите на Доброто мамче, „на вечността не почне да й се вижда краят“. Да си седи сред странните забулени същества и безмълвните наблюдатели, близо до жената с кафтана. Онази, която беше убила детето си.
Внезапно я побиха тръпки и тя остави сандвича си на плота. Нямаше откъде да знае за убийството. Нямаше начин, по който да го узнае.
Но го знаеше.
„Мълчете — беше казала жената. — Мълчете, докато мисля защо го направих.“
После Аманда изрече нещо съвсем неочаквано, нали? Нещо за Скот. Въпреки че онова, което беше казала тогава, едва ли имаше значение сега, когато Скот бе мъртъв, Джим Дули също бе мъртъв (или поне й се искаше да е така), но все пак тя изгаряше от желание да си спомни думите на сестра си.
— Каза, че ще се върне — промърмори. — Каза, че ще се върне, ако така ще попречи на Джим Дули да ми причини болка.
И Аманда беше удържала на думата си, Бог да я благослови, но Лизи искаше да си спомни нещо, което сестра й беше казала после. „Не виждам какво общо има това със Скот — беше изрекла Аманда като насън. — Мина толкова време, откак той умря… въпреки че… май ми каза нещо за…“
Точно тогава телефонът иззвъня и разби крехкото стъкло на спомена й. Тя вдигна слушалката и беше връхлетяна от налудничава увереност: обажда се Дули. „Здрасти, госпожа — щеше да й каже Черният принц на инкунксите. — Обаждам се от търбуха на звяра. Как сте всички днес?“
— Ало? — изрече тя. Знаеше, че стиска слушалката прекалено силно, но не можеше да се владее.
— Обажда се Дани Боукман, госпожа Ландън — каза човекът от другата страна на линията. „Госпожа“ прозвуча твърде сходно със страшната й фантазия, но останалата част от изречението бе изречена с мек северняшки акцент. Полицай Боукман явно беше развълнуван и гласът му беше изтънял като на момче. — Познайте какво.
— Не мога — отговори Лизи. Хрумна й друга налудничава идея: той ей-сега ще й каже, че в полицейския участък са теглили сламки кой да я покани на вечеря и той е спечелил. Само че защо му е да се вълнува за такова нещо!
— Открихме плафона на лампата в купето.
— Моля? — Лизи нямаше представа за какво говори той.
— Дулин — типът, който се е представил като Зак Маккул и после като Джим Дули — е откраднал крузъра, за да ви преследва, госпожа Ландън. Бяхме сигурни. Криел го е в оная чакълена яма между поточетата, в това също бяхме сигурни. Обаче не можехме да го докажем, защото…
— Той е изтрил всички отпечатъци.
— Аха, до един. Обаче от време на време с Тапата наминавахме там…
— Тапата?
— Исках да кажа Джоуи. Полицай Олстън.
„Тапата“ — помисли си тя. За пръв път почувства, че това са истински хора с истински живот. С прякори. Офицер Джоуи Олстън, известен още като Тапата.
— Госпожа Ландън? Чувате ли ме?
— Чувам те, Дан. Мога ли да те наричам Дан?
— Да, разбира се. Така или иначе, мине се не мине, ходехме да душим там, да видим няма ли да попаднем на някакви находки, защото много признаци показваха, че Дулин е прекарал доста време в оная яма — хартийки от бонбони, няколко бирени бутилки и тем подобни.