По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Един от затворниците изкрещя — помисли си, че са решили да ги изтровят с газ — сграбчи чаршафа и го притисна към лицето си. Мъжът най-близо до цилиндъра — може би слабоумен — остана на мястото си, вперил поглед в загадъчния предмет. Само се огледа, когато газът закри нозете му, и видя как останалите се пулят в лицето му — явно очакваха той да умре пръв. Но тъй като това не стана, любопитството започна да надделява над страха им. След няколко минути те сметнаха случая за приключен.
— До три дни случаят ще се изясни — отбеляза ръководителят на екипа и изключи телевизионната камера за следене на килията. — Дюзата работи задоволително, газът се разпръсна бързо. Имаше проблем само със закъснителното устройство. При промишлената серия трябва да се погрижим да сработи безотказно след около… да кажем… след около пет минути.
„Остават три дни“ — помисли си Мауди. Седемдесет и два часа, за да проверят какво дяволско изчадие са създали.
Бяха похарчили хиляди долари за пищната церемония, всичко бе планирано до последната подробност, но никой не очакваше, че Райън ще избере семплия сгъваем стол, от онези, които сякаш са конструирани специално, за да измъчват задните части на седящия. Пред него бе опъната дълга греда, от която се спускаше драперия с цветовете на националното знаме, а зад драперията охраната бе скрила стоманен лист — предпазна мярка срещу куршуми на терористи. Подиумът също беше брониран и закриваше тялото на президента от раменете надолу. Просторният физкултурен салон на местния университет бе натъпкан до козирката, както обичаха да преувеличават журналистите. Може би повечето от присъстващите бяха студенти — трудно можеше да се прецени съставът на гъсто скупчената публика. Всички прожектори бяха насочени към Райън и му пречеха да огледа десетките лица. Влязоха в салона през задната врата, след като прекосиха вмирисаната съблекалня — трябваше да осигурят удобен изход, за да измъкнат бързо президента от салона, ако възникнеше някакъв инцидент. Бляскавият ескорт се беше придвижвал от летището дотук по магистралата, но последните километри трябваше да пресекат през тесните градски улици. Всички тротоари по маршрута бяха запълнени с посрещачи, размахващи флагчета.
В салона губернаторът отново взе пръв думата, а след него се изредиха още три приветствия — от един студент, от ректора и от кмета на някакво близко градче. Отначало президентът се заслуша в речите, но те се оказаха почти еднакви и по съдържание, и по нивото на преувеличенията и хвалебствията. Джак непрекъснато си повтаряше, че тези тържествени слова не може да се отнасят за него, а за някакъв въображаем президент, за някаква легендарна личност, способна да уреди проблемите на щата с един замах.
— …имам честта да дам думата на президента на Съединените щати. — Губернаторът се обърна и протегна ръка към него. Райън стана, приближи се до подиума и разтърси ръката на губернатора. Остави листовете с речта си върху подиума и кимна смутено към тълпата в краката си. На столовете на първите редове, върху очертанията на баскетболното поле, бяха насядали местните първенци. Може би при други обстоятелства присъствието им би било показателно за успеха на мероприятието, но днес Райън не можеше да го прецени. Да, най-вероятно те бяха дарявали щедри суми и на двете политически партии — припомни си, че такава е практиката не само в този щат, но в цялата страна: богатите обичаха да се презастраховат. Нищо чудно в момента да обмисляха колко хилядарки да пожертват за неговата кампания.
— Благодаря ви за сърдечното представяне, губернаторе. — Райън посочи с широк жест служителите от администрацията на щата, седнали до него на трибуната, прочете имената им от листа и ги нарече свои добри приятели, макар че ги виждаше за пръв път. Лицата им грейнаха в радостни усмивки.
— Дами и господа, днес за пръв път идвам в Индиана. Това е първото ми посещение в този прекрасен щат, но след днешното вълнуващо посрещане се надявам, че няма да е последното…
Изригна взрив от ръкопляскания и оглушителни викове. Джак Райън вече бе усвоил някои от най-важните тънкости на ораторското изкуство.
„Господи, та това е по-силно от наркотик!“ — изуми се президентът, едва сега осъзнал защо хората като обезумели се стремят към политическата кариера. Никой не би устоял на този прилив на възторг, на хилядите грейнали лица. Всичко това му помагаше да преодолее сценичната треска, въпреки че все още се чувстваше като замаян. Нима той бе застанал тук, пред тези близо четири хиляди души, които се познаваха от години? Всички те имаха същите права като него пред законите, ала въпреки това го възприемаха като съвсем различна личност. За тях той олицетворяваше Съединените американски щати. Той бе техният Президент, но и нещо повече — той въплъщаваше надеждите им, стремежите, мечтите — затова с такава покъртителна всеотдайност даряваха любовта си на този политик, всъщност непознат за тях. Откликваха на всяка негова дума, завладени от очакването той да удостои, поне с един бегъл поглед, всеки скандиращ — тогава този миг щеше да остане незабравим. Това бе сила, власт, за чието съществуване Райън досега не бе подозирал. Тълпата се подчиняваше на всеки негов жест. За мигове като този, за усещането за абсолютно превъзходство хората посвещаваха живота си на рискованата политическа кариера и жертваха години, за да се озоват в Белия дом.