По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Добре дошли в Индиана! — поздрави го той, сграбчи ръката му и жизнерадостно я раздруса. — За нас е чест, че за първото си специално посещение избрахте нашия щат, господин президент!
Личеше си, че Индиана не е пожалила усилия за този тържествен миг. Край пистата бе изпънат почетен караул от местното поделение на Националната гвардия. Парадният оркестър така енергично поде тържествения военен марш, че Райън за миг се стъписа. С губернатора на щата отляво, на една крачка по-назад, Райън закрачи по задължителната червена пътека. Строените гвардейци взеха „за почест“, над главите им заплющя старо полково знаме. Джак сви дясната си ръка на гърдите, точно върху сърцето, припомни си този жест, забравен от младини, и огледа парадния строй. „Сега аз съм върховният главнокомандващ!“, трескаво си повтори президентът. Притежаваше власт да поведе тези младежи в смъртен бой, затова бе длъжен да ги гледа в очите. Всичките бяха избръснати, млади и горди, какъвто бе и той преди двадесет години. И се бяха строили тук заради него. „Да — каза си Джак, — длъжен съм да помня това, винаги и навсякъде.“
— Ще разрешите ли да ви представя част от нашия елит, сър? — попита губернаторът и посочи към преградата. Райън кимна и го последва.
— Бъдете нащрек! Оградете го напълно! — заповяда Андреа по радиопредавателя. Тъкмо тези мигове бяха най-омразните на всички агенти от личната охрана на президента. Прайс бе длъжна през цялото време да не се отделя на метър от него. Раман и останалите трима го обградиха от четирите страни, очите им трескаво оглеждаха тълпата през тъмните им очила, търсейки оръжие, неуместни гримаси, тайни знаци, лица на терористи, зазубрени от фотоархивите, въобще всичко странно, загадъчно и застрашително.
„Толкова са много“, помисли си Джак. Нито един от тях не бе гласувал за него и доскоро не знаеха дори името му. А ето сега бяха тук. Сред тях имаше и държавни служители, доволни, че могат да напуснат дотегналите им канцеларии в работен ден, ала имаше и десетки бащи и майки, вдигнали на ръце или на рамене невръстните си деца. Погледите им изумиха президента — никога не бе и сънувал толкова възторжено посрещане. Френетично протягаха ръце към него, той стисна може бе хиляди, докато пристъпваше бавно покрай олюляващата се преграда и се опитваше да долови отделните приветствия в невъобразимата глъч.
— Добре дошли в Индиана! Привет, господин президент! Ние ви вярваме! Желаем ви успех! Ние сме с вас!
Райън се опитваше да отвърне на виковете, но всъщност едва успяваше да благодари. Често оставаше с отворена уста, смаян от всепоглъщащата топлина, струяща от хилядите грейнали лица. Ръката му изтръпна след безчет ръкостискания. Накрая бе принуден да се дръпне от преградата. Махна им с ръка и отвъд бялата преграда се надигна нов, още по-мощен рев, преливащ от любов към новия президент.
„По дяволите! Ако знаеха, че се чувствам като пълен мошеник, какво щяха да сторят? И въобще какво правя аз тук, дяволите да ме вземат?“ — сърдито се запита той, когато се отправи към почтително отворената врата на президентската лимузина.
Те бяха десетима, сврени в мазето под сградата. И десетимата бяха мъже. Имаше само един политически затворник, и то обвиняван във вероотстъпничество. Останалите бяха най-различни отрепки — четирима убийци, един изнасилвач, двама педофили и двама крадци-рецидивисти (съгласно суровите предписания на Корана щяха да им отсекат десните ръце). Килията беше изолирана, но с климатик. Всеки от затворниците бе окован с вериги, стегнати към халката около глезена му и закрепени към краката на съответното легло. С изключение на двамата крадци останалите очакваха смъртните си присъди. Крадците недоумяваха защо ги бяха натикали в обща килия с осемте смъртници. Но още по-голяма загадка си оставаше фактът, че осмината още не бяха екзекутирани — никой не повдигаше този мъчителен въпрос, обаче и никой не бе доволен от тягостната неизвестност. През последните няколко седмици ги хранеха оскъдно, колкото да не умрат от глад.
Вратата се отвори и на прага се появи непозната фигура в престилка от синя мушама. Личеше си, че е мъж, въпреки че лицето му бе скрито зад полиетиленова маска. Той остави върху бетонния под цилиндричен контейнер, смъкна от него капака от синя пластмаса и натисна бутона, след което изтича в коридора и захлопна вратата. От цилиндъра се чу съскане и из килията плъзна бяла мъгла.