По заповед на президента

Размножаването продължаваше, докато не се изчерпеха запасите на средата от хранителни вещества и не останеха само вирусните щамове, „задрямали“ в очакването на следващата плячка. Вирусът бе приспособен само към специфичната среда на екваториалните джунгли, а тъй като не можеше да се задържи в човешкия организъм повече от седмица или десетина дни — когато човекът умираше, — еволюираше бавно и затова не бе достигнал до следващото, много по-опасно стъпало — да се разпространява свободно през въздуха.

Или поне така си въобразяваха. Или може би по-точно бе да се каже, че така се надяваха. Мауди са замисли. Ако се появеше вариант на вируса, който се разпространява по въздуха, чрез аерозоли, това щеше да е катастрофа, и то смъртоносна.

Но можеше ли да бъде изключена тази възможност? Това бе щамът „Мейинга“, както се установи от многобройните проверки с микроскопа — именно за него се бяха появили подозрения, че е способен да се пренася чрез аерозоли. И точно това се опитваха сега да докажат в лабораторията.

Странно, но дори и дълбоко замразен в среда от течен азот, вирусът продължаваше да убива клетките в човешкото тяло. Когато клетките замръзваха, клетъчните мембрани се пропукваха и оставаше само разкъсаната мъртва маса от молекули. Но макар да бе свръхиздръжлив на ниски температури, вирусът се оказа прекалено чувствителен на нагряване — високите температури, измененията на химическите микроелементи в околната среда, както и ултравиолетовата светлина се оказаха убийствени за него. Ако липсваше хранителна среда, вирусът най-добре оцеляваше в латентно състояние при ниски температури.

И сега вирусът се спотайваше в обработен със спрей контейнер, дълбоко замразен, обаче не за дълго. Течният азот бързо се изпаряваше и скоро пробата щеше да започне да се топи. Но дотогава експериментът щеше да е приключил.