Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Носна кърпа, относително чиста. И — колекцията му костени календари, „купени“ или изпросени от тържището в цивилния стан до лагера на кашепските легиони.
Дано са живи другарите ми от отряда, дванадесетникът, другите войници, страшни като таласъми и с повече от човешки благородни сърца… Дано колкото може повече да оцелеят в касапницата, битката за своя свят…
— Радо! — обади се откъм гостната Крилан. — Стоплих ти ваната. Хайде, не се моткай! Няма пак да си пърля муцуната заради твоите капризи!
— Ела за малко насам, ако обичаш — отвърна му Радослав.
Змеят надникна през решетъчните сталактони и присви очи към разпилените вещи.
— Иване, можеш ли да ми омагьосаш тоя календар да се върти сам като часовника ти?
— Тц, той е от кост, а костта е калпав носител на заклинателна информация… Пък и не съм много вещ в магията, не забравяй. Има и още една причина, чисто инженерна, бате. На твоя календар му трябва рамка, иначе дисковете ще запъват, не могат да се въртят свободно… тогава вече може да се опитаме да му наложим заклинание. Ще помоля някой по-опитен шаркан да го направи.
— О, благодаря… — Дичо обърна торбата и от нея изпаднаха още няколко плочки с рунически таблици.
— Олеле… — не се сдържа да възкликне Крилан. — Какъв ти натурализиран змей, ти си същински халич бе, Радо!
Набеденият наостри уши.
— Какво пък е халич?
— Една такава сврака като тебе. Мъжкият на ламя. Обожават да събират разни дреболии, оттам са и легендите в света на хората за драконовите съкровища.
Радослав се замисли, съзерцавайки имането си.
— Знаеш ли, не видях в Грота лами…
— Съюзници сме във войната. Но не посещават Тинга. Участват обаче във Военния съвет. В края на краищата, в Грота на съгласието се обсъждат най-вече змейски работи, не общошаркански.
— Те имат свой Тинг, значи?
— Не съвсем — поправи го змеят. — Ламите се придържат към автокрация с линейна йерархия. Най-старата хала е и най-главна. Обикновено се казва по тяхному си Първана. Следващата е Вторичка, после Третияна… и тъй нататък. Последната е подчинена на всички. Когато умира или загива главната ламя на клана, следващата по номер я замества, приемайки името Първана. Останали по веригата на свой ред също се прекръщават. Постоянно лични са им само прякорите. Затова една ламя, когато се представя, си казва „общественото име“, прякора и родовото заглавие на клана си. Подобна система не е толкова лоша — Главната сестра някога е била последна и прекрасно знае какви са задълженията на всяка една сестра в семейството, затова не ѝ хрумва да ги действа като стар войник новобранци. По същата причина по-нискостоящите не им идва да се противят или протестират. Ако все пак от нещо са недоволни, казват го на Главната ламя и каквото отсъди тя — това е. Всяка жаба си знае гьола и колкото и да са люти, помежду си се държат доста мило, бих казал.
— Ами мъжкарите, въпросните халичи?
— Аз ламите мога да нарека мъжкарани. А халичи се излюпват рядко. Тия, които доживяват до втора зрялост, понеже в някои кланове просто не им дават да се развият в хайвера, та те обикновено живеят самотно край някое езеро. Изключително кротки и плашливи създания. Самите те плашат най-вече с външния си свиреп вид, но по принцип са безобидни. Интелигентни, разбрани, аз познавам дори неколцина. Обичат да рисуват и… — змеят кимна към неговото „имане“ — да колекционират боклуци.
— Кое тук е боклук! — възнегодува Дичо обидено и се закани да го замери с лунния камък.
Крилан се засмя.
— Само не и с това! — предупреди той. — После ще те е яд, че си го счупил.
Радослав погледна камъка и го остави кротко на одъра.
— Доколко вярно е тогава твърдението в приказки и легенди, че змейовете враждуват с ламите?
— Аз не бих го нарекъл вражда. Виж, водещото в живота ни като Ято е да сме Пазители на Равновесието. Този факт е отразен и в мита за най-древното именувано съзвездие от човеците — Небесният змей, който пази звездите, а после погрешно се е тълкувало, че си браним „съкровищата“… Ламите като Старши рояк също са Пазители. Но постъпват по свой начин. Оттам е това „съперничество“. Ние сме си нещо като алтернатива. Опоненти един на друг. Всяка концепция има нужда от своята антитеза, от своето необходимо съмнение. В огъня на съмнението не изгаря единствено истината. Така е по-надеждно, че Равновесието ще бъде съхранено.
— Но защо се БИЕТЕ?
— Традиция. Някои неща се решават само с първичната груба сила. Ала никога не сме стигали до война, в смисъла на масово и кърваво побоище. Също като кашепците, ние предпочитаме индивидуални двубои. Конфликтът винаги е личен и не е достойно в него да се въвличат незасегнати пряко. Пък и в такива схватки рядко се стига до смъртни случаи. Като правило, спазва се повелята на вълчата глутница — щади, когато вече си победил.