Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Не си толкова глупав, колкото си мисля понякога, момче. Въпросът ти е чудесен. — Той огледа залата. — Някой има ли отговор?
Никой не проговори.
Накор каза:
— Може би защото е в неговата природа, но Безименния направи неща, които осуетиха собствената му цел. Създаде положение, в резултат на което беше изхвърлен, затворен някъде далече. Някога седемте богове са живеели в равновесие, всеки според своята природа. Все едно по каква причина, равновесието се е нарушило. Войните на хаоса причинили унищожението на двама от Контролиращите, защото те е трябвало да действат, за да спасят каквото е останало от този свят. Матрицата, Ишап, най-важният бог от седемте, свършил. Добрата богиня, Арч-Индар, също я няма вече, а Безименния е трябвало да бъде прокуден, затворен от другите четирима. Неговата противоположност е мъртва и богът, който е държал всичко в равновесие, е мъртъв, затова останалите четирима, Абрем-Сев, Ев-Дем, Графт и Хелбинор, е трябвало да действат. Нямали са избор. И така, накрая сме останали с един свят, неподвластен на контрол, неуравновесен, лишен от цялост. Ето защо на Мидкемия стават толкова много странни неща. Това я прави интересно място за живеене, но и малко опасно.
— Това теоретични разсъждения ли са, или ги знаеш тези неща? — попита Пъг.
Накор посочи артефакта и каза:
— Доминик?
— Знае ги — каза абатът на Сарт. — Това устройство е било носено от Върховния жрец на Водар-Хоспур, Бога на Знанието. Твърди се, че Кодексът може да отговори на всеки въпрос, който е в състояние да зададе човек. Но цената да бъде носен е изключително висока. Изисква обединените усилия на дузини други духовници в храма, които да се борят с лудостта, причинявана от неспособността на Върховния жрец да сънува. — Погледна исаланеца. — Накор, ти как се спаси от лудостта?
Накор се ухили.
— Кой казва, че съм се спасил?
— Винаги съм те мислил за малко странен, но никога не съм смятал, че си наистина луд — заяви Пъг.
— Виж, цялата работа при лудостта е, че човек не може да е луд за дълго. След известно време или се убиваш, или се оправяш. Аз се оправих. — Той пак се ухили. — Това, че престанах да спя в една стая с това проклето нещо, също помогна.
Шо Пи запита:
— Как стана така, че ти — той посочи Томас, — който носиш мантията на валхеру, и ти — той посочи Пъг, — който си майсторът на магията на два свята, и ти — посочи Накор, — който притежаваш този предмет, и Макрос, който беше агент на Сариг, всички сте заедно в този момент на историята?
— Ние сме тук, за да помогнем — каза Накор. — Боговете може да са го замислили да стане така, но каквато и да е причината, трябва да поправим щетите, нанесени от толкова векове.
— А можем ли? — попита Миранда.
— Не можем — отвърна Накор. — Само едно същество в този свят притежава нужните качества, за да го опита. — Погледна Калис и го попита: — Можеш ли?
— Не знам — отвърна Калис. — Но трябва да опитам. — Погледна Камъка на живота. — И то много скоро.
— А нашата работа е да го опазим жив достатъчно дълго, за да опита — каза Накор.
Ерик стоеше зад отбранителната линия, наблюдаваше как хората му отблъскват поредната атака и се мръщеше. Дуко беше добър, нито една от атаките му през деня не бе напразно усилие. Беше приложил всяка военна хитрост, която знаеше, и на Ерик се налагаше да включва резервите, за да го отблъсне. Вестоносците донасяха съобщения от другите зони на отбраната и вестите не бяха добри.
Кралството се държеше, но над цялата линия на отбраната натискът беше жесток. Патрик се опасяваше, че рано или късно ще се получи пробив. Тъкмо по тази причина задържаше частите от армията на Изтока, оставени на лагер под източните склонове. Те стояха в пълна готовност да реагират на всяко проникване. Една малка армия беше изпратена, за да възпрепятства всяка сила, която би могла да се промъкне и да продължи към изоставения град Сетанон.
Вече наближаваше привечер и когато Ерик чу вражеските тръби да свирят отбой, въздъхна облекчено. Един бегач се беше върнал от Даркмоор с униформата му и той се зарадва на чистите дрехи. Целият беше покрит с кал, кръв и дим, и макар да нямаше как да се изкъпе, чистата риза и панталони подобриха настроението му.
Джедоу влезе в шатрата и каза:
— Получихме съобщение, че вражеска част се е промъкнала през ридовете и се е натикала в един малък каньон на миля северно оттук.
— Вземи един взвод и ги ликвидирай — заповяда Ерик. — Ако ти трябва помощ, грабвай който ти попадне, но да ги махнеш оттам.
Джедоу излезе, а Ерик седна и почна да преглежда купчината донесения и депеши. Не намери нищо, което да изисква незабавното му внимание. Стана, излезе и забърза към полевата трапезария. Още малко и щеше да му дойде редът, когато към него се изкачи конник.