Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Оставих документите на бюрото на Хамре.
— Искам само да ти обърна внимание върху смъртния случай вчера. Бие на очи. Защо Олга Сьоренсен се е напила и паднала именно в този момент, когато някой е започнал да рови и да търси истината за отдавнашни събития? Това не е… това не може да се обясни само като случайност. Нима няма да разследвате и този случай? — запитах.
— Как така? Разбира се, че ще го разследваме. Само че не аз, Веум.
— Мюс?
Той се усмихна някак насила:
— Именно. Би могъл да се опиташ да пробиеш при него.
— Безсмислено е.
Отново същата насилена усмивка:
— Знам.
— А знаеш ли, че според дамата от първия етаж Олга Сьоренсен предишната вечер е имала посещение: тя е видяла един мъж да излиза от къщата — мъж, който е: куцал.
— Не. Тоест да. Чух за това сутринта, на оперативката. Но както казах, Мюс е този, който ще води това следствие…
— По дяволите, Хамре! Мъжът, който куца, е свързващото звено между този смъртен случай и смъртта на Ялмар Нюмарк, а ако погледнем цялото дело, той е и свързващото звено между Харалд Юллвен и Шауер-Юхан.
— Но…
— Ако въпросът се третира от тази гледна точка, това може да се счита за пряко продължение на случая Ялмар Нюмарк. А този случай е още твой, нали?
— На отдела е, Веум. Ние не сме частни собственици на случаите, които разследваме.
— Но тогава обсъди го в отдела. Дайте нещата на друг. На Вадхайм например. Вие сте опитни полицаи, дявол го взел, но този Мюс…
— Известно ни е, че нямаш добро отношение към Мюс, Веум.
— Добре, да оставим това. Искаш ли да опиташ, по мое настояване?
Той ме изгледа иззад бюрото си. Един добре облечен млад мъж, чиято външност би подхождала повече на шеф на отдел в някоя банка или за експедитивен консултант в рекламно бюро. Но той не беше нито едното, нито другото: пред мен седеше старши полицейски инспектор от криминалната полиция, а на бюрото му имаше купчина неразкрити случаи. Каза тихо:
— Нека се договорим така: ще разговарям с Вадхайм и може би ще поставим въпроса и пред шефа. Казвам може би, Веум. Окей!
— Чудесно.
Станах. Той мина покрай бюрото и ме изпрати до вратата. Казах му:
— Съжалявам, че отнех доста от времето ти.
Той вяло се усмихна:
— Всичко е наред.
Отворих вратата и се сблъсках с Данкерт Мюс. Той изглеждаше като току-що изваден от подземния свят с всички дяволчета от ада по петите си. Погледът, с който ме бодна, бе леден като сух студ, обхванал пустееща област. После го насочи към Хамре и без да промени изражението си, каза с плътен и приглушен глас:
— Да не би да си говорил с Веум за разследването?
Обърнах се към Хамре, за да видя как ще реагира на този въпрос. Той измери Мюс с поглед.
— Говорихме с Веум за нещо, което се е случило преди двайсет и осем години. Имаш ли нещо против?
Мюс го погледна зло.
— Мислех, че се занимаваш с по-сериозни неща.
Той се обърна и затрополи обратно по коридора.
— Не мъж, а госпожица — прошепна той така, че двамата с Хамре да го чуем.
Хамре побледня още повече, а устата му заприлича на щрих от молив върху побледнялото лице. Той ми кимна напрегнато и затвори вратата.
Долу в коридора се затвори с трясък и една друга врата. За миг постоях сам. После се насочих към изхода и излязох от сградата.
33
На прага ме посрещна следобедното слънце — нежно и топло. Останах малко на площадката на стълбището пред полицейския участък. Пред мен се издигаха сградите на старата и на новата община. Старата бе забележителна с острия си фронтон, сбутана като лилипутска къщичка между пощата и зданието на банката. Новата отблъскваше с грапавата си бетонна фасада, наподобяваща неуместно издигната корабна стълба, която не води за никъде, една вавилонска кула за разговори с облаците и за съхранение на бюрокрацията. Тя се издигаше тринайсет етажа над града, сякаш беше нещо значително и важно, но в това едва ли би могла да убеди някого. Във всеки случай новата сграда не беше красива.