Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Всеки ден бригади дървосекачи влачеха от горите наоколо прясно отсечени дървета, от които да бъдат направени стрели, а ковачниците работеха денонощно да осигурят необходимите за окомплектоването им хиляди метални върхове. Събираха се запаси от храна и скоро търговските складове се препълниха с жито, затова имението на васалния лорд започна да приема продоволствие на собствената си територия. Бележка от васалния лорд до Четеца с молба подземията на катедралата да бъдат използвани със същото предназначение получи троснат отговор: „Домът на Отеца не е склад.“
Всъщност неизбежната обсада сякаш с нищо не се отразяваше върху графика на Четеца. Заедно с епископите си той все така тръгваше на ежедневните си процесии през площада, нищо че малцина поклонници се спираха да коленичат, заети с безчетните задачи, които лейди Велис възлагаше наляво и надясно. Службите, водени от Четеца, също продължиха постарому, нищо че катедралата оставаше полупразна. Странно, но малцината присъствали богомолци твърдяха, че проповедите му били по-страстни и вдъхновени от обикновено.
— Изобщо не споменава за войната — каза на Рева един войник от градската стража, докато с Аркен му помагаха да носи кошници със стрели на бойниците. — Напоследък използва все цитати от Шестата книга.
„Книгата на саможертвата.“
— Кои по-точно? — попита тя.
— Ами, последния път беше… — Войникът вдигна поредната кошница. — Онзи, в който се говори как децата на Алтор останали край него, когато тълпата го нападнала.
— „Мечовете на необичаните лъщяха ярки под луната — цитира Рева. — А кръвта на мъченика грееше още по-ярка.“
— Точно този. Аз не бих си правил труда, но жена ми настоява да ходим. Виж, предишният Четец, при него беше друго. Него можех да го слушам цял ден. В неговата уста Книгите наистина пееха.
В края на първата седмица мобилизираните вече се стичаха като река към Алтор. Стотина в първия ден, повече от четиристотин след десет дни, мнозина с все семействата си. По-възрастните мъже носеха дълги лъкове, докато по-младите се бяха въоръжили с мечове и алебарди, останали им в наследство от бащите им, макар че мнозина имаха само косери за кастрене на дървета или друг фермерски инвентар с наточено острие. Имаше и такива, които изобщо не носеха оръжие, и чичо Сентес се видя принуден да опразни стаята с мечовете, за да ги въоръжи.
— Този мисля да задържа — каза той, хванал дядовия си меч, докато слугите изнасяха останалите към портите. — И да впиша с него някой и друг воларианец на сметката си, какво ще кажеш? — Замахна несръчно с меча.
— Сигурна съм, че аз ще впиша достатъчно на сметката си и за двама ни, чичо — каза Рева.
— А, не — поклати категорично глава той. — Ти ще останеш с мен и лейди Велис, докато трае обсадата.
Рева го зяпна.
— Няма да…
— Напротив, Рева! — За пръв път ѝ повишаваше тон и Рева отстъпи неволно пред гнева, изкривил лицето му. Видял реакцията ѝ, Сентес побърза да смекчи изражението си. — Извинявай.
— Аз се бия — каза тя. — Това мога. За това съм обучена. Само това мога да предложа на теб и на тези хора.
— Не. Предлагаш повече от това. Ти предлагаш надежда, надежда, че това васалство ще оцелее в предстоящото изпитание. А тази надежда не може да умре. Виждал съм битки, Рева. Те нямат любимци, покосяват наравно силните и слабите, умелите и несръчните. — Протегна ѝ ръка и тя я пое. — Старите и младите. Искам да ми обещаеш. Ще останеш с мен и лейди Велис.
Стискаше ръката ѝ нежно, но твърдо.
— Както искаш, чичо.
Той стисна още веднъж ръката ѝ и се обърна към къщата.
— Лордът на остриетата — каза тя. — Сигурен ли си, че ще дойде?
— А ти не си ли? Познаваш го по-добре от мен.
— Пределите са далече и никой не знае какво дебне между него и нас. А и хората в това васалство не са му предложили друго освен страх и омраза. Защо му е да идва?
Той я прегърна през раменете и двамата поеха през градината. Чували със зърно се редяха от двете страни на алеята. Подрязаните в екзотични форми храсти бяха отсечени още преди дни.
— Когато Високата твърд падна, заварих Ал Сорна коленичил до тялото на баща ти да рецитира от техния катехизис. По някаква причина изглеждаше искрено разстроен. Освен това нареди телата на бащините ти следовници да бъдат погребани както подобава под погледа на Отеца. Каквато и омраза да изпитват нашите хора към него, той няма да отвърне със същото. Ще дойде, сигурен съм. Нашата задача е да опазим града, докато той пристигне.