Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

В новия коридор пяната по стените беше по-гъста. На места висеше от тавана на тунела на лепкави, подобни на въжета повлекла. Мириамел полагаше всички усилия да избягва докосването им, но нямаше как да избегне дишането. Усещаше осезаемо как влажният неприятен въздух се желира в гърдите й. Все пак, казваше си тя, нямаше сериозна причина да се оплаква: бяха в гнездото вече доста отдавна и все още не бяха срещнали някой от обитателите му. Това само по себе си беше невероятен късмет.

— Това място съвсем не изглежда толкова огромно отвън — каза тя на Исгримнур.

— Първо, ние въобще не видяхме задната му страна. — Той внимателно прескочи кълбо бледа мръсотия на пода. — И ми се струва, че тези тунели се затварят като примка всеки в себе си. Обзалагам се, че ако минем през стената… — той бодна пяната с копието си и тя изсъска и шупна, — ще намерим друг тунел от онази страна.

— В кръг и в кръг. Все по-навътре и по-навътре. Като в раковина — пошепна Мириамел. Беше повече от замайващо да си мислиш за такава безкрайна спирала от кал и мрак. Тя се насили да се пребори с надигащата се паника.

— И все пак…

Пред тях нещо помръдна.

Гхантът явно беше влязъл от друг страничен отвор. Сви се неподвижно в средата на тунела като зашеметен. Исгримнур също замръзна за миг, после бавно тръгна напред. Гхантът, макар да нямаше нищо, което би могло да се нарече лице, ги гледаше вторачено как приближават; малките крачета под главата му се изпъваха и свиваха. Изведнъж той се обърна и хукна по тунела. Исгримнур се подвоуми за миг, след това тежко затича след него, като се мъчеше да пази равновесие, после спря и запрати копието си, но внезапно се олюля и изохка от болка. Сърцето на Мириамел задумка.

— По дяволите! Ударих си главата. Внимавайте, проклетият таван е нисък! — Той разтри челото си.

— Улучи ли го?

— Мисля, че да. Не мога още да го видя. — Той отиде малко напред. — Да. Мъртъв е — или поне така изглежда.

Мириамел надникна иззад широките му рамене. Гхантът лежеше в калта на коридора, копието на Исгримнур стърчеше от бронята на гърба му. От раната се процеждаше тънка струйка течност. Членестите крака потрепнаха няколко пъти, после бавно замряха. Камарис пристъпи напред, протегна дългата си ръка и обърна животното. Образът на гханта в смъртта беше толкова безизразен, колкото и в живота. Старецът — лицето му беше замислено — загреба шепа кална пръст от пода и я пусна върху гърдите на гадинката. „Странен жест“, помисли си Мириамел.

— Хайде — измърмори Исгримнур.

Новият тунел не криволичеше толкова, колкото първия. По-скоро се спускаше стръмно надолу, бабунест и прогизнал. Стените му бяха така неравни, че сякаш бяха прогризани в калта от чудовищни челюсти. Като гледаше блестящите повлекла пяна, Мириамел реши, че тази мисъл не е много приятна.

— По дяволите — каза внезапно Исгримнур. — Заклещих се.