Диамантен меч, дървен меч [bg]

Клара плю и гръмко заруга. Словата й биха смутили даже варварин-орк, тъй като се споменаваха всички без изключение роднини на кое да е лице чак до дванайсето коляно и се изреждаха разнообразните начини за интимен контакт между тях, като преобладаваха екзотичните похвати, сред които зоофилията минаваше за най-невинното извращение.

Почувствала известно облекчение след тази тирада, Клара решително тръгна към портата.

- Бих искала да знам кой с кого се маризи! - съобщи тя на затворените дъбови крила на портата, които съчувствено премълчаха.

Подобно на всеки боен маг от висш клас, Клара Хюмел умееше да лети, ала използваше левитацията крайно рядко. Първо защото изискваше доста усилия, а най-вече заради страничните ефекти впоследствие - мигрена и гадене, което напомняше на Клара за бременност. Ала сега комай нямаше друг изход - магьосницата не обичаше да троши напразно, а да се катери по стената сметна за унизително. Тя потупа дъбовите дъски и снизходително им заяви, че този път им се е разминало, на което отново нищо не отговориха. Навярно мълчанието им бе благодарно онемяване пред тази нечувана милост.

Без да бърза, Клара изплете сложното и донякъде прекалено многослойно заклинание, ала не го задейства веднага след като приключи. Шестото й чувство, присъщо на повечето магове, винаги бе една от силните й страни. И тъкмо то й подсказваше да изчака. Да изчака тук.

Клара винаги слушаше вътрешния си глас. Бе свикнала да се доверява на своята интуиция през дългия си, скандално дълъг дори за един боен маг, живот.

Зачака, като се стараеше да не обръща внимание на заревото. Дебнеше.

До сутринта имаше още много, много време.