Политичестки ред и политически упадък [bg]

Ситуацията в Субсахарска Африка е коренно различна. Смъртоносното наследство на европейския колониализъм не е „екстрактивна“ авторитарна държава, а по – скоро пълна липса на силни институции. Надпреварата за колонизирането на Африка започва през последните десетилетия на XIX в., когато испанските и португалските територии в Новия свят навършват четири и половина века. За разлика от Латинска Америка първите европейски колонизатори не откриват в Африка нито големи популации, нито големи залежи от минерални ресурси, от които да се възползват. Освен това тропическите болести и климатът правят региона неподходящ за тотално европейско колонизиране с изключение на южните региони с по – умерен климат. Европа просто не разполага с времето и ресурсите за изграждане на институции до възникването на настояванията за независимост в средата на миналия век. Фактът, че африканските колонии едва смогват да покрият разходите за собствените си администрации, кара европейците да търсят евтино решение на проблема чрез „непряко управление“, като използват местни африкански представители да събират данъци и да принуждават млади мъже да работят ангария. Тази разнебитена система не отразява етнически реалности, а е резултатът от стратегическата конкуренция между колониалните държави и е политическото наследство, завещано на голяма част от Субсахарска Африка с обявяването на независимостта след Втората световна война.

Също за разлика от Латинска Америка след получаването на независимостта Африка няма дълбоко вкоренени елити, които да дърпат конците зад кулисите. Независимостта от колониално управление разкрива възможности за възникването на нови елити най – вече от градската образована класа, която е сътрудничила с колониалната администрация. Лишени от сигурна социална база под формата на поземлена аристокрация или слаборазвита капиталистическа икономика, мнозина виждат самата държава като възможност за икономически просперитет. По тази причина държавите с малък капацитет преливат от клиентелистки назначения, което раздува административния апарат и го лишава от способността да гарантира реални услуги. Политиката се превръща в неопатримониално състезание за разграбване на държавата и нейните ресурси, в което различните групи очакват на опашката своя „ред да се наядат“. Тези обстоятелства обясняват липсата на ефективна бюрокрация, която да представлява широките обществени интереси или да дисциплинира елитите, като ги принуди да спазват разумни от икономическа гледна точка правила.