Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Ла Валиер направи няколко неуспешни опита да се отскубне от тях. Краката й се подкосиха. Разбра, че ще припадне, и отчаяно завика. В същия миг пръстенът около нея се разкъса под мощен натиск. Единият от оскърбителите се претърколи през глава, друг полетя към реката, а третият падна.
Пред девойката стоеше офицер мускетар с намръщени вежди, заплашително свити устни и вдигната ръка. При вида на униформата и особено на човека, който я носеше, брегът за миг опустя.
— Ето ти на! — учудено извика офицерът. — Но това е госпожица Ла Валиер!
Зашеметена от станалото и поразена от звука на името си, тя повдигна очи и видя Д’Артанян.
— Нали ще ме зашитите, господине? — произнесе с умоляващ глас.
— Разбира се, но къде отивате в този ранен час?
— В Шайо.
— В Шайо? През Репе? Но вие се отдалечавате!
— В такъв случай, господине, бъдете така добър да ми покажете пътя и да ме изпратите.
— С голямо удоволствие!
— Но как се оказахте тук? По каква милост на небето успяхте да ми се притечете на помощ? Имам чувството, че сънувам или полудявам.
— Оказах се тук, госпожице, защото имам къща на площад Грев. Вчера дойдох за наема и пренощувах тук. Сега ми се иска по-рано да стигна до двореца, за да проверя постовете.
Ла Валиер се облегна на ръката му и тръгна бързо. Все пак се чувстваше, че силите не й стигат, затова Д’Артанян й предложи да си почине. Тя отказа.
— Вие сигурно не знаете къде се намира Шайо? — заинтересува се Д’Артанян.
— Не зная.
— Доста е далеч.
— Все ми едно!
— Има поне една левга.
— Нищо, ще стигна до там.
Д’Артанян повече не възрази. По тона на гласа той винаги разбираше кога едно решение е сериозно.
Той по-скоро носеше, отколкото придружаваше Ла Валиер. Най-после се показаха хълмовете.
— При кого отивате, госпожице? — попита Д’Артанян.
— При кармелитките, господине.
— При кармелитките?! — с учудване повтори той.
— Да. И след като господ ви е изпратил на моя път, приемете благодарността ми. Сбогом.
— При кармелитките! Вие се сбогувате? Значи искате да останете при тях?… — извика Д’Артанян.
— Да, господине.
— Вие!!!
В това вие, след което ние поставихме три удивителни, за да му придадем колкото може повече изразителност, се криеше цяла поема. То възкресяваше у Ла Валиер старите спомени за Блоа и съвсем прясното минало във Фонтенбло, то й казваше: „Вие можехте да бъдете щастлива с Раул и да станете толкова могъща с Людовик, а вие отивате в манастир!“
— Да, господине — отвърна тя, — аз. Искам да стана божия служителка и се отказвам от света.
Вече се виждаше в бяло и черно, с библия в ръка, на свещи, пред последна изповед. С променено лице, сякаш не беше вече тя, сякаш беше съвършено друго същество, завинаги отдадено на Бога.
— Но не грешите ли относно призванието си? Не се ли мамите относно божията воля?
— Не, защото Бог ви изпрати при мен. Без вас сигурно не бих стигнала до тук. Значи Бог е искал да стигна до целта.
— Съмнявам се — каза в отговор Д’Артанян, — вашето разсъждение ми се струва твърде неубедително.
— Във всеки случай — продължи Ла Валиер — вие сте посветен в плановете ми. Остава само да ви помоля за едно последно внимание, като предварително ви благодаря.
— Говорете, госпожице.
— Кралят не знае за моето бягство от двореца. Д’Артанян отстъпи крачка назад от учудване.
— Кралят — продължи Ла Валиер — не знае, че се каня да постъпя в манастир.
— Кралят не знае!… — извика Д’Артанян. — Внимавайте, госпожице, вие не сте предвидили всички последствия от вашата постъпка. Без негово знание нищо не трябва да се предприема, това се отнася особено до придворните.
— Аз повече не съм придворна, господине.
Д’Артанян гледаше към девойката с нарастващо учудване.
— Господине, умолявам ви да се закълнете — от жалост, от великодушие и от чувство за чест.
— За какво?
— Закълнете ми се, господин Д’Артанян, че няма да разкажете на краля за срещата си с мен и за това, че аз съм в манастира на кармелитките.
Д’Артанян поклати глава:
— Няма да ви дам такава клетва.
— Защо?
— Защото познавам краля, познавам вас, познавам себе си, както и човешката природа въобще. Не, такава клетва аз няма да ви дам.
— В такъв случай — произнесе Ла Валиер с неочаквана за нея сила — вместо да ви благославям до края на дните си, ще ви кажа — бъдете проклет! Вие ме правите най-нещастната от всички жени!
Ние вече сме казвали, че Д артанян умееше да различава гласа на сърцето. Последните думи на Ла Валиер го развълнуваха. Той видя, че лицето й се промени, по тялото й премина тръпка, и разбра, че отказът му ще я убие.