Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Донякъде беше сигурна, че това са глупости. Но нещо й подсказваше, че не са. Докато август чезнеше към края си и лятната жега се преместваше към Нова Англия, подлагайки на изпитание електрическите инсталации на Североизточните щати и нервите на тамошните хора, нещо още по-тревожно започна да се случва с Лизи… само дето като се изключи това, което може би зърваше в разни отражателни повърхности, не беше сигурна дали се случва с нея.
Понякога призори се изтръгваше от примката на съня, час или два преди обичайното си време за ставане, задъхана и обляна в пот, въпреки че климатикът работеше; чувстваше се като в детството си, когато сънуваше кошмари: че не се е изплъзнала от онова, което я преследва, че то още се крие под леглото и ще я стисне за глезена със студената си, безформена ръка, или пък ще се пресегне през възглавницата и ще я сграбчи за врата. По време на тези панически пробуждания Лизи прокарваше ръце първо по чаршафите, после нагоре до таблата на леглото, преди да отвори очи, защото искаше да е сигурна, абсолютно сигурна, че не е… ами че не е някъде другаде. „Защото разтегнеш ли веднъж тези сухожилия — мислеше си понякога тя, отваряше очи и гледаше спалнята си с неизказано облекчение, — следващия път това е фасулска работа.“ Беше разтегнала определени сухожилия, нали? Да. Първия път, когато издърпа Аманда, и втория, когато издърпа Дули. Хубаво ги беше разтегнала.
Казваше си, че след като се е събудила пет-шест пъти и е открила, че е на мястото си, в спалнята, която някога беше спалня и на Скот, а сега беше само нейна, положението трябва да се пооправи, но се лъжеше. Ставаше все по-лошо. Тя се чувстваше като разклатен зъб в болен венец. После, през първия ден на голямата гореща вълна — вълна, която можеше да се сравни с арктическия студ отпреди десет години, какво иронично равновесие само, нищо че беше чиста случайност — най-после се случи това, от което се боеше.
5.
Полегна на дивана в дневната само да дремне за няколко минути. Джери Спрингър, чийто абсолютен идитотизъм беше безспорен, но чат-пат забавен, дрънкаше нещо по телевизията: „Мама Ми Гепи Гаджето, Гаджето Ми Гепи Мама…“. Лизи посегна към дистанционното да изключи апарата, а може би сънуваше, че посегна, защото когато отвори очи да види къде е оставила дистанционното, вече не лежеше на дивана, а на хълма с лупина в Бумна луна. Беше посред бял ден и тя нямаше усещането, че я грози опасност, със сигурност не и от страна на Дългуча на Скот (Лизи винаги щеше да мисли за него с това име, макар да предполагаше, че сега това е нейният Дългуч, Дългучът на Лизи), но все пак беше ужасена. Идеше й да запищи безпомощно. Вместо това затвори очи, представи си дневната, внезапно чу „гостите“ в шоуто на Спрингър, които си крещяха един на друг, и усети, че стиска дистанционното. Миг по-късно тя скочи от дивана — беше се облещила и трепереше като лист. Почти щеше повярва, че е сънувала (което се връзваше с тревогите, които я мъчеха отскоро), но яркостта на преживяването оборваше това обяснение, колкото и да беше успокояващо. Оборваше го и пурпурният прашец, полепнал по опакото на дланта й.
6.
На другия ден позвъни на Бъртрам Партридж, началник отдел „Специални колекции“ в библиотека „Фоглър“. Докато му описваше книгите, които още си стояха в кабинета на Скот, вълнението на този джентълмен все повече нарастваше. Той ги назова „асоциативни томчета“ и обяви, че за отдел „Специални колекции“ към библиотека „Фоглър“ ще е чест да ги притежава, после добави, че „ще обсъди с нея въпроса за данъците“. Лизи се съгласи, сякаш въпросът за данъците я занимаваше от години. Господин Партридж каза, че ще изпрати „отряд по разчистване“, който да прибере книгите в кашони и да ги транспортира до университета Ороно в Мейн. Тя му напомни, че прогнозите са за много високи температури, и че кабинетът на Скот, в който вече няма климатик, се е превърнал в обикновено таванско помещение. Предложи на господин Партридж да поизчака с отряда, докато не захладнее.