Градът на златната сянка

Вивиан отново спря на светофар и забарабани с пръсти по волана. Няколко млади латиноамериканци бяха застанали в нестроен кръг на близкия ъгъл. Вдигнатите на челата им очила създаваха впечатлението за допълнителен чифт очи. Дори и на яркото слънце лицата им сякаш светеха с пулсираща светлина, въпреки че имплантите — тънки тръбички от химически неон под кожата, подредени във фетишистки племенни орнаменти — бяха много по-впечатляващи нощем под надвисналите тъмни бетонни козирки.

Орландо беше чул приятелите на родителите му да си говорят за очилатите момчета със смесица от страх и митологично удоволствие и да твърдят, че носят тези набиващи се на очи аксесоари, за да се предпазват от химическите вещества, когато пръскат хората със спрейове. Ала Орландо разпозна в повечето от тях ефектни, но с малка мощност ВР-устройства, които вършеха работа кажи-речи колкото старовремските уоки-токита. Това беше мода — просто начин да изглеждаш така, сякаш всеки момент можеш да се появиш на виртуална среща или да приемеш важно обаждане, като междувременно продължаваш да си висиш на ъгъла.

Един от младежите се отдели от групата и тръгна към пешеходната пътека. Дългото му малиновочервено палто от парашутна коприна плющеше зад него на вятъра като знаме. От косите на слепоочието му започваше татуирана верига, която се спускаше до челюстта и потъваше в тъмното на всеки няколко секунди, когато имплантите пулсираха под кожата му. Усмихваше се, сякаш се беше сетил за нещо смешно. Преди да стигне до колата им — преди дори да стане ясно дали е тръгнал точно към тяхната кола, — Вивиан рязко потегли на червено и се размина на косъм с една семейна каравана. Светлините блеснаха като предупредително издута качулка на кобра.

— Вивиан, ти мина на червено!

— Почти пристигнахме.

Орландо се обърна и погледна през задното стъкло. Младежът беше застанал на ъгъла и гледаше след тях. Палтото му се ветрееше. Изглеждаше така, сякаш чакаше да се покаже и останалата част от парада.