Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Така те искам. — Той протегна тънката си длан и посочи на Орландо, че трябва да остане на масата. — Сестрата ще дойде след минутка. Я чакай да огледам тези лепенки — извъртя той ръката на Орландо и я огледа. — Имаш ли още сърбеж?
— Трае се.
— Добре. Радвам се да го чуя — кимна отново той. Орландо всеки път се учудваше как такива бодри думи могат да излизат от устата на тъжното и прекалено слабо лице на лекаря.
Докато доктор Ван преглеждаше нещо на своя комуникатор на масата в ъгъла — според него беше по-умно така, отколкото всичко да излиза на стенен екран, където пациентът може да го види, — в стаята влезе сестра Дездемона и взе кръв на Орландо. Беше хубава и много внимателна. Винаги пращаха нея, та да го е срам да циври. И си бяха прави. Макар и да беше изтощен и да го болеше, макар да му се гадеше от игли, той стискаше зъби и търпеше. Само заради Дездемона. А когато тя весело и много бодро му каза „довиждане“, той дори успя да й отговори със слаб глас.
— Как си, Орландо? — попита го майка му. — Можеш ли сам да отидеш до чакалнята? Трябва да си поговоря малко с доктор Ван.
— Да, Вивиан. Мисля, че мога да се замъкна по коридора.
Тя му се усмихна нервно — опита се да покаже, че оценява шегата му, въпреки че не беше така. Докторът му помогна да стане от масата. На път към вратата той закопча ризата си сам — даде знак на Вивиан да се отдръпне, макар че пръстите му бяха вдървени и го боляха.
При чешмичката спря за малко да си почине и погледна назад — през малкото прозорче на кабинета се виждаше главата на майка му. Слушаше нещо и се мръщеше. Прииска му се да се върне и да й каже, че няма смисъл от цялата тази тайнственост и шепот, че знае повече за собственото си състояние от нея. И беше кажи-речи сигурен, че тя знае това. Да бъдеш първа рапира в мрежата, означаваше нещо повече от това, да можеш да убиваш камари от чудовища в сим-световете на фантазията — той можеше да използва медицинските библиотеки на университети и болници по целия свят, когато си поиска. Едва ли майка му наистина вярваше, че той би останал в неведение относно собствената си болест, нали така? Може би това беше и една от причините да се заяжда толкова, че прекарвал много време в мрежата.
Разбира се, тя сигурно бе права донякъде. Можеше да се претовари с твърде много информация. Известие време му беше станало навик да чете собствените си медицински картони в болничните файлове, но после се отказа. Разните видове смърт във ВР бяха едно, а в РЖ беше друго — особено когато този РЖ беше неговият собствен.
— В края на краищата те не могат да правят чудеса, Вивиан — промърмори той, после се отдалечи от чешмичката и продължи да пъпли бавно, бавно по коридора.
Бийзъл му бипна пет минути преди обаждането. Той се надигна в леглото изненадан и малко неориентиран. Новият жак беше толкова удобен, че беше забравил да го изключи и беше заспал с него.
— Влиза — каза Бийзъл в ухото му.
— Добре. Дай ми някой от двата стандартни сима и ме свържи.
Затвори очи. Екранът увисна в мрака под клепачите му, вкаран директно през телематичния жак в зрителните му нерви. Отвори очи — екранът продължаваше да виси пред погледа му, но освен него виждаше и тъмните стени на стаята си, и наподобяващия скелет силует на системата, като при двойна експозиция във фотографията. Беше прекарал часове, докато направи всичко както трябва, ала си струваше.
— Страхотия! Работи също толкова добре, колкото и фиберът — не, по-добре. Вече никога няма да ми се налага да се изключвам.
Илейн Щросман се появи на екрана. Беше млада, вероятно на двайсет и четири — двайсет и пет години, и носеше много украшения. Тъмната й коса бе вдигната на висок кок и увита в нещо с метален блясък. Орландо затвори очи, за да блокира образа на стаята си, така че да може да разгледа жената по-добре. Стори му се, че я е виждал, но не беше съвсем сигурен.
— Ъъъ… Орландо Гардинър? — обади се тя.
— Аз съм.
— Здравей, аз съм Илейн Щросман. От „Индиго“. — Тя се поколеба, явно смутена, и присви очи. — Ъъъ… Орландо Гардинър, когото търся, е на четиринайсет години.
Исусе, тя беше в занаята, а не можа да разпознае сим? Или беше съвсем завеяна, или имаше лошо зрение. Че досега не бяха ли оправили очите на всички в Лос Анджелис и Сан Диего?
— Аз съм. Това е сим. Не можах да се добера до нормалния телефон, така че няма видеокартина.
Тя се разсмя.
— Свикнала съм със симовете, но повечето деца… повечето хора на твоята възраст използват по…
— По-ефектни неща. Да. Обаче аз използвам тоя. Улеснява общуването с възрастни като вас. Или поне така се предполага.
Зачуди се кой ли сим му бе избрал Бийзъл. Варираха от малко по-голямо момче — отколкото беше всъщност — до доста зряла персона с вид на чичко, особено полезна, когато си имаш работа с разни институции и … изобщо с властите.