За честта на крадеца [bg]

Нико извъртя глава към мен.

— Какво се хилиш бе, мамицата ти?!

— Ами…

— Идваш ми с цели два дни по-късно, дуеш се, казваш ми неща, които трябваше да знам вчера, а сега седиш и се хилиш?

— Ами…

— Затваряй си шибаната уста!

Послушах го.

Нико отопи соса от чинията си с един залък и го лапна.

— Няма да си хабя приказките — започна с пълна уста и изпружи показалец към Мардата. — Искам мръсниците, които са виновни, да си платят прескъпо. Няма да се бъзикат с мен, които ще да са. Ще напомниш това на скапаняците в Десетте пътя.

Мардата пресметна нещо наум и попита:

— Докъде искаш да стигна?

— Докъдето се налага. Но… — Нико преглътна — не и дотам, че целият проклет квартал да ми се стовари на главата, ясно?

Мардата като че ли остана малко разочарован, но кимна.

И аз кимнах. Наум. Нико беше далновиден. Десетте пътя бяха воняща дупка, само че горда воняща дупка. Там едва търпяха тартори натрапници от други места, и то само в по-дребни далавери. Дори градската стража разполагаше патрулите си по границите на квартала, но не и вътре. Ако Мардата започнеше да си търси белята с гръм и трясък, повечето хора от занаята в Десетте пътя щяха да се обединят, за да му се опълчат.

Нико махна на Мардата.

— Добре, изчезвай.

Дългучът се поклони сдържано, усмихна ми се презрително и излезе. Пестниците си стояха неподвижно зад мен. Схванах намека и не мръднах от стола.

Нико допи остатъците в чашата си, смръщи се и я остави настрана.

— И ти отиваш.

Подскочих на стола.

— Къде?

— В Десетте пътя, къде.

Радост… Тъкмо от това се боях. Пет години се свирах в онази яма, преди да изпълзя със зъби и нокти. Пълзенето не беше нито лесно, нито приятно, а се бях зарекъл, че повече няма да се върна. Пък и докато си губех времето там, не бих могъл да търся Йоклаудия или реликвата.

Облизах устни и се помъчих да мисля по-чевръсто.

— Не знам дали съм най-подходящият човек за това. Още ме помнят там…

— Значи ще ти е по-лесно. Познаваш квартала.

— Познавах го. Много време мина оттогава. А онези, които ме помнят, по-скоро ще ми забият нож в гърба, вместо да говорят с мен. Докато се напъвах да се махна оттам, не се сприятелявах с хората.

— Ами вземи някое и друго острие да ти правят компания.

— Знаеш, че не си върша работата така. — Плъзнах пръсти по брадата си. — По дяволите, Нико, аз…

Нико щракна с пръсти и пестниците ме натиснаха надолу с такава сила, че очаквах столът под мен да се разтроши всеки миг. Примижах от болка, но се постарах да остана невъзмутим. Май не успях да заблудя никого.

Нико разглеждаше ноктите си.

— Дрот, пак ли ще спорим?

— Не. Аз само…