Нови римски разкази [bg]

- Добър вечер.

Джеремия отвърна:

- Добър вечер.

Тя попита:

- Ще ми дадеш ли цигара?

Джеремия и даде, без да обели дума. Тя запали, издиша дима през нос и произнесе

обичайните думи:

- Е, мъжки, искаш ли да бъдем заедно?

Джеремия се направи на тъп и попита:

- И какво ще правим?

- Ако дойдеш с мен - подхвана тя с обещаващ вид, - ще ти разкажа една хубава приказка.

Тези думи ме впечатлиха и ще обясня защо. Като малък не исках да си лягам. Мама ме вземаше на ръце и ми казваше същите думи. И макар че след това не ми разказваше приказка, аз се надявах и известно време бях щастлив. Джеремия отговори:

- Хей, за кого ни вземаш? Ние не сме тук, за да слушаме приказки.

Тя се разочарова:

- Аа, не искаш да чуеш моята хубава приказка - и без да добави друго, продължи крачка след крачка по-нататък, от другата страна на пътя.

В този момент се приближи кола и спря пред нея. Тъй като беше още рано, Джеремия предложи да направим едно кръгче. Речено - сторено, яхнахме моторчето и дим да ни няма.

Карахме около петнайсет минути и спряхме до една мандра. Джеремия прибави още някои обяснения. Трябвало сам да отида в развалините, защото иначе духовете нямало да се покажат. Него вече го познавали и му били ядосани, поради което се налагало да направи по-силна магия, но тогава аз нямало да видя нищо. Затова той щял да се отдалечи и да се върне след половин час.

- А кучето - възразих аз, - как ще го откараме с моторчето?

Джеремия обеща да кара толкова бавно, колкото тича кучето.

- Сега, дай ми петте хиляди - заключи той.

Платих му, качихме се отново на мотора и се върнахме при развалините; този път нямаше никого. Джеремия ми връчи клона, намазан с асфалт, и кутията кибрит, после си тръгна.

От пътя до развалините имаше утъпкана пътека - знак, че много други преди мен са ходили там. Треперех от нерви; стряскаше ме дори вятърът покрай ушите ми. С усилие махнах тръните от входа, като си издрасках ръцете, и влязох. Беше съвсем тъмно и миришеше лошо; сега вече бях изплашен до смърт. С трепереща ръка запалих клечка кибрит и я поднесох към края на клона, който пламна веднага.

Гореше с червен ясен пламък: множество танцуващи сенки скачаха около мен по тухлените стени. Наведох поглед и тогава видях на светлината жената, която малко преди това искаше да ни разкаже хубава приказка: лежеше на земята в ъгъла. Познах я по дрехите и по лицето, обърнато към мен, макар тя да лежеше извърната на една страна. Напълно обзет от магията, в онзи момент помислих, че някой дух е приел образа на жената; шега като шега. Но когато се вгледах добре, видях на блузата под рамото огромно тъмно петно. Погледнах отново лицето и и установих, че очите са отворени и блестят без поглед, подобно на две стъкла. И разбрах: петното е кръв. В същия миг хвърлих клона и избягах.