Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Странно наистина, но за един такъв безлюден, пустеещ град се споменава и в тъжната история на кръстоносците, преминали в 1096 година през нашите земи под водителството на Петър Амиенски. Отблъснати от сърбите при Белград, кръстоносците отстъпват на юг. Били към четиридесет хиляди души. При Ниш влизат отново в сражение, този път срещу съюзените войски на българи и сърби, и претърпяват тежко поражение. Едва оцеляват към седем хиляди рицари. „Сам Петър и някои водачи на кръстоносците — пише историкът Николай Державин, — като успели да се спасят от погрома, се пръснали в разни страни и се скитали всред непроходимите български гори дотогава, докато успели наново да се съберат.“ Накрая се приютили в един съвършено безлюден и пустеещ град някъде в гънките на висока заснежена планина. Тук установили своя временен стан. Ала те скоро започнали да изпитват глад и той ги принудил да правят набези на север, към полето отвъд гористата предпланина, за да ограбват зреещите жита на българите. Така могли да оцелеят. Сетне, вече поукрепнали, те продължили похода си на север, към София…
Заснежената планина с пустеещия град в нейните гънки и гористите предпланини на север, към полето на българите, поразително съвпадат с положението на изчезналия град в долината на Черни Искър между високата Рила и ниската Лакатишка Рила. И ако този град действително е бил Теример, каква прилика между участта на кръстоносците и неговата незавидна съдба!
Уви, засега Надарица все още крие своята тайна дълбоко в земята под коренищата на боровете. Черни Искър остава единственият жив свидетел от онази далечна епоха, когато чуковете на незнайните рудари са огласяли дълбоката долина — жив, ала ням свидетел, мълчаливо отнесъл тайната на Надарица през поля и клисури в синия Дунав и оттам в Черно море.
Глава III
Искровете — легенди и факти
I
Това било отдавна, много отдавна… Полето под Рила било пусто. От Самоков още нямало и помен, макар нейде горе, към Бельова църква, да пушели пет-шест комина връз схлупени покриви. Далече под тия къщи дървен мост прекрачвал Искъра. През него минавал широк друм. Имало и ханче. Там нощували странници от далечни земи, преди да продължат към изгрева, през други планини и реки, дорде стигнат до чудния Цариград при двете морета. Те пътували с кервани, защото времената били размирни. Хора с чужда кръв нахлували понякога в тия места, за да грабят и убиват, да плячкосват и отвличат пленници. Затова селищата се гушели в гористите планински склонове, та при нужда хората да търсят закрила в планината.
Такова селце било и Доспей. Много по-древно от Самоков, то си е още там, само на три километра от града, сгушено от памтивека в дълбокия дол. Сега долните къщи напират към съседното Продановци. Между двете селца имало кале. В него се събирали хората при опасност и пак край него идвали на събор в празнични дни — и доспейчани, и продановчани — за да се веселят с песни и хора. Те били белодрешковци, както всички други жители по левия бряг на Искъра. Но чернодрешковците, що живеели отвъд Искъра, към далечната Марица и Родопите, били много изкусни ковачи и тъкмо те научили дедите на доспейчани да коват желязо.
И тъй, доспейчани промивали речните пясъци в подножието на Рила, гдето двата Искъра се сбирали, та дружно да вървят надолу. От пясъците се утайвали железни зрънца. Тях те поставяли в малки, зидани пещи, пълни догоре с кюмюр, а жаравата раздухвали с ръчни мехове. Цял вол могъл да се изпече в такава жарава! Железните зрънца се стопявали в огъня и се сплитали на кравайчета в дъното на пещите, връз гладките каменни плочи. После вещи ръце ги издърпвали с дълги клещи и пак ги слагали в друга, вече по-малка пещ, та дребните железни кравайчета да се стопят в голяма огнена питка. Тъй се получавало желязото. То било меко и от него лесно могли да се коват мотики и подкови, ножове и синджири.