Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
Така че доста разумно бе решението ни да се върнем на пясъчния ръб, където бяхме убили лъвицата, и след това следвахме стъпките си назад. Това ни изглеждаше съвсем просто, защото на половин миля се издигаше идентичен рид. Ние го достигнахме, мърморейки, защото лъвската кожа беше тежка, за да открием, че това е съвсем различен рид. Тогава, след размишление и обсъждане, разбрахме точната си грешка и се отправихме към окончателно истинския рид — със същия резултат.
Ние просто бяхме загубени в пустинята!
Глава IV
Смъртоносният вятър
— Факт е — каза строго Хигс с вида на оракул, — факт е, че всичките тези проклети пясъчни хълмове си приличат като зрънца от огърлицата на мумия и следователно е много трудно да се различат. Дайте ми това шише вода, Адамс. Аз съм сух като варница.
— Не — възразих късо. — Може да станете още по-сух преди края.
— Какво искаш да кажеш? О, разбирам. Но това е глупост. Тези зеу ще ни потърсят или в най-лошия случай трябва да почакаме, докато слънцето излезе.
Додето говореше, внезапно въздухът се изпълни с особен пеещ звук, причинен, както знаех отпреди, от милиони и милиони песъчинки, които се търкаха една о друга. Обърнахме се да видим откъде идват и забелязахме надалеч да се втурва към нас с извънредна бързина огромен и гъст облак, предхождан от отделни колони и комини от подобни облаци.
— Пясъчна буря — каза Хигс и яркото му лице малко побледня. — Лош шанс за нас! Това се получава, когато станеш наопаки от леглото тази сутрин. Не, твоя е вината, Адамс. Ти ми подаде солта снощи въпреки моя протест (професорът има разни дребни предразсъдъци, особено абсурдни за един толкова учен човек). Е добре, какво ще правим? Да се пъхнем на завет до обратната страна на хълма, докато отвее нататък?
— Не смятам, че само ще отвее. Също така не виждам какво друго можем да сторим, освен да си кажем молитвата — забеляза Орм с мило примирение. Мисля, че Оливър е най-хладнокръвният човек при критични случаи, когото нявга съм срещал, освен сержант Куик, който, разбира се, е почти толкова стар, че може да му бъде баща. — Ловът като че ли завърши доста успешно — добави той. — Добре е, че ти уби два лъва, Хигс, а това е вече нещо.
— О, замълчи! Ти можеш да умреш, ако желаеш, Оливър. За света това няма значение. Но помисли за загубата му, ако нещо би станало с мене. Не възнамерявам да бъда ликвидиран от някаква проклета пясъчна буря. Смятам да доживея, за да напиша книга за Мур. — И Хигс размаха юмрука си към приближаващите облаци с вид, който бе наистина благороден. Това ми напомни за Аякс, предизвикал мълнията. Междувременно аз разсъждавах:
— Слушайте! — викнах им. — Единственият ни шанс е да спрем, където сме, защото, ако се придвижим, положително ще бъдем живи погребани. Погледнете! Има нещо солидно, върху което да легнем. — И аз посочих един скален рид, нещо като купчина от вкаменен пясък, чиято повърхност бе отвеяна от бурите. — Бързо лягайте долу — продължих аз — и да покрием главите си с лъвската кожа. Това може да възпрепятства прахът да ни задуши. Бързо, хора, тя идва!
Бурята действително пристигаше с могъщ ридаещ рев. Едва се бяхме нагласили с гърбове към вихрушката и носове, заровени по камилски при подобна ситуация, като лъвската кожа покриваше главите ни и телата до средата, а лапите здраво подпъхнахме под нас, за да не бъде отвеяна кожата, когато бурята яростно ни връхлетя, докарала със себе си и мрак. Така лежахме час след час и нито можехме да виждаме, нито да говорим поради ревящия трясък около нас. Само от време на време се повдигахме малко на ръце и колене, за да разтърсим пясъчната тежест, напластявана върху телата ни, така че да не може да ни покрие като жива гробница.
Ужасяващи бяха страданията, които преживявахме — страдание от горещината под смрадливата сурова кожа на лъвицата, страдание от претоварения с прах въздух, който ни задушаваше почти да смърт, страдание от жаждата поради оскъдната ни вода. Но може би най-лошо от всичко бе болката, причинена от непрекъснатото триене на острия пясък, носен със скоростта на тайфун. Колкото и невероятно да изглежда, накрая той направи дупки в тънкото ни облекло и изпили грубо кожата ни.