Ранни дългове ((книга първа))

Да плачеш в съгласие със себе си, означава да се примириш със своите страхове, а това е още по-лошо, защото тогава по-трудно би било да се търси надеждата. Надеждата идва от бога, мислеше си старата жена, защото надеждата е плаха, стеснителна, добра, а страховете, които са от дявола, са нахални и груби — тогава защо да им се поддаваме? Или тя не знае откъде се вземат те?

И старата жена изведнъж просветваше, леко, с крайщата на тънките си устни произнасяше същите думи и долавяше в тях само ласка, пропита от мекия глас на Танчора. После вече тези думи се повтаряха без нейното участие, без нейните устни — само от гласа на Танчора, който звучеше близко и ясно като наяве, макар все по-тихо и по-тихо. Най-сетне всички звуци затихваха съвсем, но и тогава, както преди, старата жена изпитваше светло и радостно чувство от тяхната приветлива страст и сила; тя дълго и с наслаждение се ядосваше на самата себе си, че като последна грешница малко преди това бе доловила в тях нещо съвсем чуждо, не онова, което криеха те, и се наказваше пред дъщеря си за своята глухота.

«Ти, мамо, си герой» — «Туй пък що е?» — учудваше се майката. «Защото си ме родила и сега аз живея, а ако не беше ти, никой нямаше да ме роди и аз нямаше да видя бял свят». Танчора се смееше, подбираше и галеше косата на баба Анна. «Я стига!» — престорено се сърдеше старата жена. — Дрънкаш врели — некипели, дрънкаш, а кое как е и сама не помниш“. „— Не, помня. Ти наистина си ни юначина, ти не знаеш каква си ни юначина, ти си най-добрата от всички. Кажи, ние добри ли сме, или не?“ „Не казвам, че сте лоши“. „Значи сме добри. И то е все от тебе, никой друг не би могъл да роди и отгледа такива добри хора, никой — така да знаеш. На нас страшно ни провървя, че те имаме. Кой друг има такава майка като нашата? Така е“. Старата жена примираше и се объркваше, тя не знаеше такива думи да се говорят на глас, едва ли някой ги беше произнасял още на село, където не бяха свикнали към нежности. То и тъй се знаеше, че никой освен нея не би могъл да роди нейните деца, но нима това трябваше да се казва? Защо? Майката се плашеше и още по-ниско свеждаше глава в полата на Танчора. „Ти ще ни живееш много, много, най-много от всички, защото си най-добрата и ние няма на никого да те дадем, на никаква старост“. „Не си ги измисляй!“ — прекъсваше я майка й. „Не си ги измислям, аз дори не мога да си представя, че ние някога можем да останем без тебе“. Тези открити ласкави думи премрежваха със сълзи очите на старата жена и тя прибързваше и ставаше: „Стига за днес. Работа имаме!“