Магията на страстта
- Автор: Спенсър Мери
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на страстта». Краткое содержание книги:
Мейдрю му отвори собственоръчно задната врата, която водеше към алеята, без да го обременява с въпроса какво търси милордът на студения нощен въздух. Той предложи на Люсиен чаша от собственото си бренди и изчезна отново в задимената и шумна задна стая, а Люсиен тръгна с чашата в ръка по алеята, поемайки дълбоко голяма глътка въздух.
Наоколо му беше тихо, не се чуваха стъпки. Тази алея беше предпочитаният изход за мнозина от дискретните клиенти на Мейдрю и беше добре пазена, за да бъде сигурна. Въпреки следобедната горещина, нощният въздух беше хладен и сега освежаваше лицето му. Люсиен затвори очи и усети, че се поотпуска. Би желал и тъгата му също да изчезне.
Би трябвало сега да е „При Алмак“. Мразеше, разбира се, „Алмак“, но там човек поне можеше да диша, без да си пълни дробовете с воня. Там можеше и да се движи. И да танцува с Клара. Да я докосва с ръце, да я прегръща по време на валса и да вдишва чистия й свеж дъх. Тя щеше, както винаги, да му се усмихва, дори ако той не отвръща на усмивките й. Както винаги щеше и да го влудява, да го кара да замира от желание да я има. По-късно, след като й пожелаеше лека нощ, пак щеше да лежи буден цяла нощ и да я вижда пред себе си, да си спомня всяка казана от нея дума и всяка усмивка, и нейния аромат, щеше да нарича себе си безнадежден идиот, но и да съзнава, че на другата сутрин ще стане и ще потърси повод да я види отново още същия ден.
За два месеца Клара го беше превърнала отново в болния от любов младеж, копнеещ за нейната благосклонност, умиращ от страх, че може да я загуби или изобщо никога да не я има. Така беше почти от самото начало. Много добре си спомняше колко ужасен беше, когато, още дете, чу от родителите си, че момиченцето, с което току-що беше танцувал и което го накараха да целуне, ще стане един ден негова съпруга. Отначало беше ядосан, дори разгневен, но с течение на времето беше започнал да мисли за Клара Харкамс по съвсем различен начин. Тя се беше превърнала в негова тайна и негова мечта. Вкопчваше се в тях всеки път, когато родителите му отново се караха и си представяше колко различен ще е неговият брак с момиченцето с копринените панделки. Тя ще го обича така, както винаги бе желал. Тя ще го спаси от самотата и мъката му.
С годините тази обсебеност се засилваше. Беше вече толкова сигурен в нея, че когато видя Клара отново като шестнайсетгодишна, възприе я не като човешко същество, а като полубогиня. Първите няколко дена в Сейнт Дженивиъв изпитваше такова благоговение към нея, че не смееше да й говори, а се задоволи да я наблюдава и да я следва навсякъде. Фактът, че тя не се беше превърнала в красавица, неимоверно го успокои. Красивите жени, които познаваше, се бяха оказали до една фалшиви и безсърдечни, най-вече неговата майка. Обикновеното, открито лице на Клара само засилваше съвършенството й и Люсиен помнеше как сърцето му — дали от любов? — се свиваше всеки път, щом я зърнеше.
Но каквото и да беше онова, което го беше завладяло, преди да се натъкне на нея край езерото, то беше само слаб отблясък от онова, което му се случи, когато поговори за пръв път с нея. Любов, истинската любов го порази като гръм. Чувството го покори със силата си и въпреки младостта си, вече знаеше, че е загубил сърцето си завинаги. Може да беше невидима магия или съдба, но вече нищо не можеше да се промени. Той обичаше жена, която не отговаряше на неговата любов и независимо от това какво вършеше или мислеше, той не можеше нищо да промени.
Люсиен отпи голяма глътка бренди и поклати мълчаливо глава. Беше много по-патетичен, отколкото е бил някога неговият баща. Много повече. Най-лошото беше, че Клара го караше ясно да го осъзнава и в нейно присъствие той си даваше, както никога, сметка за всички свои недостатъци. Тя го караше така силно да желае нейната любов, че беше готов да коленичи и да моли за нея, макар да знаеше колко безнадеждна е подобна постъпка. В него цареше мрак, отвратителен мрак, който не можеше да има нищо общо с онова, което беше Клара. Всички я обичаха. Беше сладка, добра и мила. Мъжете се тълпяха край нея, сякаш беше отговор на техните молитви. Тя ги караше да се смеят, дори най-лошите. Господи, нали беше виждал с очите си как го прави. И то толкова лесно. Ако й даде поне малък шанс, тя ще накара и него да се смее. Но толкова ниско той няма да падне. Тя няма никога да разбере, че е неин пленник. Последните месеци само потвърдиха решението му след първите шест месеца брак, да установи известна дистанция помежду им. Това беше единствената възможност да остане да живее с някакъв остатък от гордост и единствената възможност за Клара да намери поне малко щастие. Ако остане, ще се държи неприязнено с нея, както го прави сега, защото това беше единствената отбрана, която можеше да й противопостави. Болката и объркването от малките му жестокости бяха мъчение и за двамата.