Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Ясно!… — веднага додал Боню. — Сега вече е ясно защо беше чак толкоз неуловим! Докато ловели, та омаломощавали единия — другият в това време сбирал сили!… Е, пресветла, имаме си два.
Човешкият пръстен се разкъсал и пропуснал Звездалията. Невянка уплашено се сгушила в Стоедин, а той любопитно огледал подиума, тълпата и приветливо свалил капа:
— Добра среща, хора!
— Кои сте вие, бре? — сърдито се изправила Параскева. Конярите, жените и старците чак сега познали Невянка, уплашили се, че ще ги издаде и викнали в един глас, та да попречат да се чуе и дума от нея.
— Защо ги питаш, царице! — надвикал врявата Жеко. — От хвърлей място се вижда, че са лъжци, тия лъжци с лъжци ние дни!… Хеле пък момичето — хем лъжливо, хем улаво!
— И лъжливо, и улаво! — ревнала хорово тълпата.
— Ни сме я виждали досега, нито я знаем, ама се види, че е от улава по-улава и една дума истина няма да изрече! — пак надул гърло Жеко.
— Ни дума истина няма да рече! Ето, чуй! — изревала тълпата.
Невянка изломотила нещо умолително и неразбираемо… Ломотила-обяснявала, ломотила-обяснявала… Конярите, жените и старците я слушали потресено, не вярвали на ушите си — нищо не й се разбирало, нищо-нищичко.
— Чакайте, хора — обадил се Стоедин. — Щом си царица — поклон. И вам, люде, поклон. Па знайте — не сме лъжци. Аз съм Стоедин, а невястата ми е Невянка. Хляба си гоним, ама щом ни не щете — оставайте със здраве. — И обърнал Звездалията. — Хайде, дий!…
— Стой! — скочила от подиума Параскева, по нея и болярите, и стражите. Заградили ги. — Чий кон яхаш, голтако? Ау, ще ги изям с парцалите!
— Успокой се, пресветла — задържал я Боню и се извърнал към Стоедин.
— Слизайте! Веднага!
— Този кон е наш, хора. Невянка го улови! — опитал да обясни Стоедин, но Парапун яростно посегнал да го удари.
— Ще го улови я! Като го пратихме да се напасе с кротко биле — и недъгав да го беше срещнал, пак щеше да го улови! Слизайте, че…
— Недейте, хора!… — примолил се Стоедин и изохкал. Пулейко, изхлузил се от боядисания кон, се втурнал и го захапал за цървула.
— Какво чакате бре, Боню — обидено се нацупила Параскева. — Утрепете ги веднага!
Слуги и стражи съборили Стоедин и Невянка. Щръкнали мечове и копия.
— Милост, царице! — побелял като ризата си Жеко. — Дай ми ги на мене! Тука работа много! Вместо да мрат, по-харно да работят!
— А, да благодарите, че ни е празник — омекнала Параскева и се върнала на подиума. — Пулейко, ха само едно кръгче с втория Звездалия, мами. Боню, и без свирни — хайде, каквото беше — беше.
Бързо оседлали истинския Звездалия, покачили Пулейко.
Принцът се затръскал на седлото лудостно ухилен, конят чинно пристъпял, конярите крепели ездача. Внезапно Звездалията се обърнал към обора, изтръгнал се от конярите и препуснал право към високата яка дървена стена. Всички онемяло гледали как конят се носи все по-бързо и по-бързо и току пред нея спрял вкопан. Пулейко излетял от гърба му, блъснал глава високо под стряхата и паднал в подножието на стената като златен вързоп.
— Боньууу, какво стана, Боню! — изплакала Параскева.
— Не помръдва!
— Никак, пресветла — подтиснал радостта си Боню. — Оооо, да се примирим с очевидното… оооооо! — целя.
Започнал с надежда и завършил с покруса. Тълпата ахнала. Златната купчина дрехи се раздвижила, Пулейко седнал, отърсил глава и изплюл треска.
Изправил се и огледал тълпата, усмихнал се сладникаво и зловещо. Външно това бил същият Пулейко, но в движенията му се появила сила и хищна воля. Грабнал секирата на най-близкия страж и тръгнал към подиума.
— Мами, защо никой не поздравлява твоето мило слънчице с щастливото му възмъжаване?…
— Оц… оц… оцеля! — уплашено се зарадвала Параскева.
— Мамино съкровище безценно…
— Да, моя царствена мами — подигравателно се поклонил Пулейко и привързал боядисания кон за истинския Звездалия. — И се чувствувам в завидно здраве.
— …и проговори! — потресено изфъфлил Боню.
— Аха! — пресегнал се Пулейко и откъснал от пояса на Мушан тежката торба. — Което прави още по-необяснимо спонтанното мълчание на верните ни присъстващи. — Ловко възседнал Звездалията и го разиграл. — Разтурям панаира! Живо, сгледа ни чака!
Пръв се съвзел Вълкашин, вирнал меч и изревал:
— Щастливо избавление, о, принце наш — ти, кой се очовечи тъй внезапно и в пълна си изправност! Ат, два и ура!
Свирнята гръмнала оглушително, слуги и стражи викали ура с цяло гърло и докато викали, сгъвали чадърите, прибирали огледала и саксии, връзвали денкове, трескаво товарели коне и каруци, настанал хаос… Всеки бързал да се подчини на сладникавата Пулейкова усмивчица. Параскева размахвала ръце от прозорчето на каляската, нямо крещяла към Боню, Парапун и болярките тичали подир кабриолета, настигнали го, каруцата със свирачите заприщила пътя, засвистели бичове — и най-сетне процесията потекла надолу към нивите и лозята и движението й приличало на бягство. Облак прах забулил и последните стражи…