Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Не слязъл никой.
— Които имаха честта да го орисат на времето!
Не слязъл никой.
— Когато се пръкна за обща, спонтанна, неописуема, бурна, безкрайна, та чак продължителна! Радост!
И пак не слязъл никой.
Боню млъкнал, защото вече не се сещал какво да извика. Параскева ловко ритнала най-близкия слуга и усмихнато изсъскала:
— Аз ли да го смъквам?
Вълкашин съобразително замахнал, бодрата свирня гръмнала и повтаряла, повтаряла, повтаряла… Слугите се напъхали в каляската като в бърлогата на звяр. Веднага отчаян вопъл надвил свирнята, каляската се залюляла, клюмнала, разтресла се… И се успокоила. Изнесли Пулейко, поставили го на крака, оправили дрехите му. Един слуга се държал за темето, а Пулейко, както стискал кичур коса, посегнал да я изяде, но Параскева успяла да го хване миг преди да я налапа, опитала да отклони вниманието му… Напразно. Пулейко заритал, сборил се за плячката си, болярите го скрили с телата си. Параскева въздъхнала, мощно го зашлевила, а болярите се дръпнали и открили тълпата. Пулейко люшнал глава, сякаш я приветствал и забравил кичура коса. Качили го на подиума, свирнята секнала.
— Е, що?… — седнала под чадъра Параскева. — Да пристъпим.
— Свирачии, пригот-вис! — свирепо се опулил Вълкашин и вирнал меч.
— „Тих зефир повя, млад левент от царско ми ти коляно си чака кон! Я?“ Иииии-ат! — замахнал, свирнята гръмнала.
Жеко и конярите извели от отбора боядисаното животно, оседлали го със златното седло, сложили му златната юзда и го повели към подиума. Болярите и болярките крадливо се спогледали и щом царицата обърнала към тях разочаровано лице, един през друг наченали да ахкат престорено възхитени:
— Ау, колко бил вълшебен! Ау, не вярвам на очите си!
— Великолепен, та чак разкошен!
— А че и кротък, та дори безопасен!
— Дъхът ми спира! О, небе, колкото го гледам — по ми се гледа!…
— Я, мами! — успокоила се Параскева. — Я виж колко е разкошно-безопасен!
— На Пулейко!… Дай, вози се!… — протегнал ръце към коня принцът. — Го Пулейко яхааа, Пулейко тъгъдък-тъгъдък!
— Няма търпение, маминият — трогнала се царицата. Боню ударил камбанката и дълбоко се поклонил:
— О, принце наш! Иди яхни тоз кон и се прости с безгрижното си детство!…
— Свирачииии! — ревнал Вълкашин. — „Млад левент си кон дочакал, яхва го, а поток ромони у гора зелена“! Ааааат, два!
Гръмнала свирнята, а между Пулейко и слугите настанала нелепа борба — слугите го дърпали и ловели, защото искали да го качат на коня, а той щипел, хапел, ритал и дращел, защото също искал да се качи на коня. Най-сетне го настанили на седлото гордо лудостен, като огромна ухилена кукла. Жеко и Съгледвача повели коня и свирнята секнала — само тъпаните думкали бързо и напрегнато.
Параскева жадно се взирала в сина си, търсела да забележи очакваната промяна. Болярите пак се спогледали зад гърба й.
— Ау, почна се! — пляснала длани Зуна. — Ау, променя се теткиният! Ау, настръхвам, вижте, цялата настръхвам!…
— Ау, не вярвам на очите си! — додала Гергина.
— Бре, хора — провикнал се Парапун. — Бре гледайте колко царствено захвана да се очовечва!
Пулейко сритал коня, язденето му харесало. Опитал да ритне и Жеко, и Съгледвача — разярил се от бавния ход на помагачите.
— Пъгггпулейко тичка! На кон-конски! Ного-ного тичка, тъгъдък тичкааа!
Затичали, повели коня в тръс край човешкия пръстен и Пулейко, успокоен, си намерил добавъчно забавление — гордо ритал, когото достигне, а другите щедро плювал. Болярите продължили да внушават на Параскева старателно и търпеливо:
— Ау, чуйте как му укрепна гласът!
— Очевидно възмъжава!
— Да, ето — и осанката му стана по-властна…
— И погледът — по-твърд…
— И заплювките — по-точни! Като с ръчица умерва!
— Нали? — повлияно се зарадвала царицата. — И аз го забелязвам. А как левентски се смее, мамин юнак!… Мамин лъчезарник, божке!… — и размахала кърпичка. — Пулейкоооо!… Слънце и надеждо нашааа!… Ха още едно кръгче, мами.
Но какво правел Пулейко?… Нещо далечно привлякло вниманието му, тялото му се обръщало заедно с коня, а очите му оставали вперени в гората. Протегнал натам ръце, изревал зло и завистливо, тръснал се на коня и го сритал, сякаш го пъдел изпод себе си:
— Дааа, пъгггффф!… Го него иска, пъггг… Ихругонски-ного-ного! Го иска на Пулейко дии-дии!… Искааааа!
Луд ли?
Всички обърнали глави — и се втрещили. На хълма, облян от слънцето, се появил Звездалията със Стоедин и Невянка. Разиграл, плавно затичал и приближил. Болярите изтръпнало се спогледали.
— Я, те били два, Звездалиите! — пръв се опомнил Парапун.