Черният Олшански замък

Уф-ф! Ето на, обичам леля си, драго ми е да говоря с нея, но да пиша онези думи, които бих й казал устно, е жива мъка.

Оставих писмото, угасих настолната лампа. Отново запрелиствах „Книгата“ на Пташински и изведнъж ми мина през ума, че не бива да я оставям на видно място. Изглежда мнителността на Марян бе заразила и мен. Затова взех тежкия том и го скрих в секретера.

Аз имам малко старинни предмети, не като Марян, но дори Марян ми завижда заради секретера. А аз се гордея с него. От началото на XIX век е. Стил ампир, вариран от крепостен майстор до неузнаваемост. Тези вариации са направили амцира още по-благороден, ако въобще това е възможно. Строги форми, всяка подробност е обмислена, всеки детайл е удобен и красив. Черно дърво и чемшир, много пестеливо инкрустирано със седеф. Вдигнеш ли капака — пред очите ти блясва дъга: литват пеперуди над стилизирани полски цветя. Колко се мъчих, докато го реставрирам едва ли не от купчината трески.

Ала това не е най-важното, а друго — скривалището, което открих случайно в него само преди година. Натиснеш пластинката до ключалката, дръпнеш я напред, после наляво, и задната стена на отдела за хартия се отмества встрани. Ако при това натиснеш и средната пеперуда — се разтварят и странични скривалища, твърде обемни.

Там човек може да скрие писма, документи и други такива. Там ще сложа сега книгата на Марян. Не бива да я виждат много хора. Освен това ми отмъкнаха доста книги. От „Сатирата“ на Кохановски до „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри. Отмъкнаха ми дори белоруския том на „Живописна Русия“ въпреки гигантските му размери. Ако някой „вземе назаем“ и това — лошо ще стане. Как тогава ще погледна Пташински в очите, откъде ще взема кураж? А мераклии за такова „вземане назаем без връщане“ има, колкото щеш. Дори под съд не можеш да ги дадеш тези гадове.

Скрих книгата, затворих скривалището. И добре сторих. Защото веднага отекна звънецът на вратата и се появи „старата ми любов“, Зоя Пярервенка с цялото си величие. Появи се, след като два месеца не бе се мяркала и вече мислех, че никога няма да дойде.

Докато слагах на масата бутилка „Немеш кадар“, ябълки и това-онова, докато палех лампионите и гасях горните лампи, разменихме не повече от десетина банални изречения: как върви животът, какво ново, как си със здравето (при нейните двайсет и осем!). И чак след първата чаша продумах: