Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
Е, добре, сега навлизах в мъглява територия. Бях елиминирала приятели, роднини и сметки. Това изчерпи арсенала ми. А най-неприятното бе, че чувствах стомаха си празен и свит. Определено имах лоши предчувствия. Не ми се искаше Дуги да е мъртъв, но не можех да открия никакви доказателства, че е жив.
Казах си, че това е тъпо. Дуги е пълен идиот и само Бог знае с какво се занимава в момента. Можеше да е тръгнал на поклонение в Грейсленд. Или пък да играе на рулетка в Атлантик Сити. Или в момента да се прощава с девствеността си, опънат от касиерката на местния „Седем-единадесет“4.
Може би пък неприятното усещане в стомаха ми бе предизвикано от глад. Разбира се! Точно така! Добре, че минах през магазина на Джовичини. Извадих сладкишите и връчих на Боб кексче с кокосова глазура. Аз ометох целия пакет с карамелени кексчета.
— Е, какво мислиш? — попитах Боб. — По-добре ли си сега?
Аз поне се почувствах по-добре. Кексчетата винаги ми оправят настроението. Всъщност се почувствах толкова добре, че реших отново да изляза да търся Еди Дечуч. Но този път в друг квартал. Сега щях да проверя махалата на Роналд. Приятната мисъл, че Роналд не си е у дома, бе допълнителен стимул.
Двамата с Боб потеглихме към улица „Чери“. Тя е част от жилищния квартал на североизточния ъгъл на Трентън, който се състои от двуфамилни къщи и много напомня на Бърг. Беше късен следобед. Училището беше свършило. Във всекидневни и кухни гърмяха телевизори и къкреха тенджери.
Минах бавно покрай дома на Роналд, като се оглеждах за белия кадилак и Еди Дечуч. Къщата на Роналд беше еднофамилна, с фасада от червени тухли. Не дотам претенциозна като дома на Джойс с ужасните му колони, но не и особено изискана. Вратата на гаража беше затворена. Пред него стоеше малък бус. Миниатюрната предна морава беше безукорно подстригана, а в средата й стърчеше шейсетсантиметрова синьо-бяла статуя на Света Богородица, която изглеждаше спокойна и доволна в пластмасовото си светилище. Е, това беше повече, отколкото можех да кажа за себе си, макар и настанена удобно в хонда от фибростъкло.
Двамата с Боб се движехме бавно по улицата, като надничахме към къщите и се мъчехме да видим неясните фигури, които се движеха зад прозрачните завеси. Обиколихме улицата два пъти, а после започнахме да проучваме и останалата част от квартала. Видяхме много големи стари коли, но нито един бял кадилак. Не видяхме и Еди Дечуч.
— Е, преобърнахме всички камъни — казах на Боб в опит да се оправдая за изгубеното време.
Боб ме погледна небрежно и не отговори. Беше подал глава през прозореца и търсеше с поглед някое сладко пуделче.
Завих по авеню „Олдън“ и потеглих към къщи. Тъкмо се канех да пресека „Грийнуд“, когато Еди Дечуч мина покрай нас в белия си кадилак. Отиваше точно в обратната посока.
Завих по средата на кръстовището. Беше час пик и на улицата имаше доста коли. Поне десетина шофьори натиснаха клаксоните си и ми направиха неприлични знаци с ръце. Успях да се влея в движението и се опитах да не изгубя Еди. Бях на около десет коли зад него. Видях го да завива по улица „Стейт“ в посока центъра. Докато взема завоя, той вече се беше изгубил.
Прибрах се около пет минути преди Джо да се появи.
— Какви са тия цветя в коридора? — попита ме той.
— Роналд Дечуч ми ги изпрати. Не искам да говоря за това.
Морели се вторачи в мен за момент.
— Трябва ли да го застрелям?
— Той живее с илюзията, че между двама ни има силно привличане.
— Много от нас живеят с тази илюзия.
Боб се втурна към Морели и се блъсна в него, за да привлече вниманието му. Морели го прегърна и го погали по цялото тяло. Щастливо куче.
— Днес видях Еди Дечуч — казах след малко.
— И?
— Отново го изгубих.
Морели се ухили.
— Прочут ловец на обвиняеми изгубва немощен старец… два пъти.
Всъщност бяха цели три!
Морели скъси разстоянието между нас и плъзна ръце по тялото ми.
— Имаш ли нужда от утешаване? — попита той.
— Какво имаш предвид?
— С колко време разполагаме?
Въздъхнах.
— Недостатъчно.
Господ да ми е на помощ, ако закъснея и с пет минути за вечеря. Спагетите ще са преварени. Печеното ще е прекалено сухо. И за всичко ще съм виновна само аз. Отново аз ще съм съсипала вечерята. Отново вината ще е само моя. А най-ужасното бе, че идеалната ми сестра Валери никога не бе проваляла вечеря. Сестра ми прояви благоразумието да се премести на хиляди километри оттук. Ето колко съвършена е тя.
4
Верига денонощни магазини. — Б. пр.