Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот». Краткое содержание книги:
Стефани моли за помощ Рейнджъра, прочут ловец на престъпници. Но Рейнджъра иска награда — една нощ със Стефани, от здрач до зори. А за това не бива да научава годеникът на Стефани, ченгето Джо Морели.
Типична каша в стил Стефани Плъм.
А до края има още кеч в калта, мотори, бързи коли и опасни мъже… Джанет Еванович е на върха!
— По колко вървят?
— Десетак.
— Взимам го.
Отбих се набързо в месарницата на Джовичини, за да купя малко храна, после двамата с Боб потеглихме към къщи за обяд. Държах тостера в едната си ръка, а торбата с покупките в другата, когато излязох от колата.
Бени и Зиги внезапно се материализираха от небитието.
— Позволи ми да ти помогна с торбата — любезно предложи Зиги. — Дама като теб не трябва сама да си носи торбите.
— А това какво е? Тостер? — попита Бени, като ме освободи от товара и погледна кутията. — Добър е. Достатъчно широк, за да препичаш и английски кексчета.
— Нямам нужда от помощ — казах, но те вече държаха торбата и тостера и влизаха в блока.
— Решихме да се отбием и да проверим как вървят нещата — обясни Бени, като натисна копчето за асансьора. — Имаш ли късмет с Еди?
— Видях го в погребалното бюро на Стива, но ми избяга.
— Да, чухме за това. Такъв срам!
Отворих вратата, а те ми подадоха торбата и тостера и надникнаха в апартамента ми.
— Не си скрила Еди тук, нали? — попита Зиги.
— Не, разбира се!
Зиги сви рамене.
— Е, заслужаваше си да проверим.
— Ако не опиташ, няма да спечелиш — каза Бени.
После си тръгнаха.
— Не е задължително да изкараш тест за интелигентност, за да станеш член на мафията — обясних на Боб.
Включих новия тостер и пъхнах вътре две филии. Направих на Боб сандвич с фъстъчено масло и не препечен хляб, а аз взех препечения. Ядохме в кухнята, като се наслаждавахме на всяка хапка.
— Май не е много трудно да си домакиня — доверих на Боб, — стига, разбира се, да имаш фъстъчено масло и хляб.
Обадих се на Норма в отдела за превозни средства и научих номера на корвета на Дуги. После звъннах на Морели, за да видя дали е чул нещо ново.
— Докладът от аутопсията на Лорета Ричи още не е пристигнал — съобщи ми той. — Никой не е виждал Дечуч, а Крупър не е доплувал с прилива. Топката е в твои ръце, сладурче.
О, страхотно!
— Е, ще се видим довечера — каза Морели. — Ще мина да взема Боб и теб в пет и половина.
— Разбира се. Нещо специално ли има?
Мълчание.
— Мислех, че сме канени в дома на родителите ти на вечеря.
— Ох, мамка му! По дяволите!
— Беше забравила, а?
— Бях там и вчера.
— Това означава ли, че не трябва да ходим?
— Де да беше толкова лесно.
— Добре, ще те взема в пет и половина — повтори Морели и затвори.
Обичам родителите си. Наистина ги обичам. Но ме подлудяват. Първо, заради сестра ми Валери и двете й идеални деца. За щастие, те живеят в Ел Ей, така че съвършенството им е донякъде поносимо поради далечното разстояние. След това идва тревожното ми семейно положение, което майка ми се чувства длъжна да оправи. Да не споменаваме и работата, дрехите ми, навиците ми за хранене, ходенето ми на църква (или по-скоро липсата на ходене).
— Добре, Боб — казах, — време е да се връщаме на работа. Отиваме да пообиколим.
Възнамерявах да прекарам следобеда в търсене на коли. Трябваше да намеря белия кадилак и батмобила. Реших да започна с Бърг, а после да разширя района. Направих си наум списък с ресторантите и заведенията за бързо хранене, където сервираха ранна вечеря за възрастните клиенти.
Пуснах парче хляб в клетката на Рекс и му обещах, че ще се прибера до пет часа. Хванах каишката на Боб и тъкмо се канех да изляза, когато на вратата се почука. Беше момчето от цветарница „Стейтлайн“.
— Честит рожден ден — пожела ми хлапето, връчи ми ваза с цветя и изчезна.
Това ми се стори малко странно, тъй като рожденият ми ден е през октомври, а сега бе едва април. Оставих цветята на плота в кухнята и прочетох картичката.
Беше подписана от Роналд Дечуч. Достатъчно неприятен бе фактът, че сутринта успя да ме притесни, а сега пък ми изпращаше цветя.
Глава 4
— Пфу! Гадория!
Грабнах цветята и се опитах да ги изхвърля, но не можах да се насиля да го направя. Адски трудно ми е да изхвърлям увехнали цветя, а какво остава за свежи и красиви. Метнах картичката на пода и заподскачах отгоре й. После я съдрах на малки парченца и ги пуснах в боклука. Цветята още стояха на плота. Бяха пъстри и жизнерадостни, но ме накараха да настръхна. Взех ги и ги оставих в коридора. Върнах се в апартамента и затворих вратата. Застанах неподвижно за секунда, за да проверя как се чувствам.
— Е, добре, мога да го преживея — споделих с Боб.
Той очевидно нямаше мнение по въпроса.
Грабнах сакото си от закачалката в антрето. Двамата с Боб излязохме от апартамента, профучахме покрай цветята в коридора, после заслизахме спокойно по стълбите и се отправихме към колата.