Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Тя напълни порцелановия умивалник с вода и вдигна лицето ми към светлината. После натопи във водата хавлиена кърпа и напръска леко раните ми, а сетне много внимателно започна да го изтрива, сякаш миеше новородено, и аз усетих как болките ми започват да заглъхват, а виенето на свят постепенно изчезва.
— Помага ли? — попита.
Погледнах я през полуотворените си очи и кимнах. На тази силна светлина очите й изглеждаха още по-сини. Лицето й като че ли изпълваше цялата стая, поглъщаше светлината и ставаше все по-голямо. Виждах фините венички на носа й, светлия, прозрачен пух над горната устна, нежните, току-що образувани бръчици около очите и на челото й. А очите — сини, така сини, че от тях сякаш всеки момент можеше да се очаква да излетят птички.
Роар стоеше на вратата и от погледа му нищо не убягваше. Той се беше поуспокоил и в гласа му се чувстваше ентусиазъм:
— Трябваше да видиш как Веум ги разпердушини, мамо. Така ги натръшка. Те… те след това не можеха да ходят. А този Джокер, той изглеждаше, сякаш… сякаш бе напълнил гащите. Варг ги направи на нищо, всичките.
Погледнах надолу към него. Очите му сияеха:
— Нали, Варг, а?
— Добре, добре — казах.
— Ела — каза тя. — Ще ви направя нещо за ядене.
Тази вечер ме покани в дневната.
Приятна стая. Не че беше с нещо необикновена — просто стая, в която човек се чувства тъй, като че е прекарал целия си живот там, макар да е влязъл в нея само преди минута. Мебелите бяха стари и запазени, столовете удобни, не беше нужно да се прегъвам, за да се храня добре на масата. По стените бяха закачени стари акварели — пейзажи на високопланински прелести, и доста стенни бродерии, на които явно домакинята бе майсторката. На една етажерка бяха подредени томчета с поизтрити гърбове: криминални романи, готварски книги, наръчници за гледане на деца, за поддържане на дома, един роман на Фокнър и нашумял бестселър — историята на една стара жена от дълбоката провинция, спомените на известен политически деец (част трета) и една книга за футбола. Всичко за всякакъв вкус.
На друга етажерка имаше четири-пет албума с фотографии, а до тях снимка в рамка. Семеен портрет, на който познах Венке Андресен с малко по-дълга коса и Роар, опулен, с пълно бебешко лице. Третият на снимката трябва да беше бащата на Роар. Млад мъж с открито, малко бледо лице, но това можеше да се дължи и на недостатъчното осветление, русокос, с тъмни очила. Усмивката му беше пленителна. Двамата с Венке седяха на някаква стена или ограда, а тя държеше Роар в скута си. Лятно време, леко облечени, очебийно щастие.
По останалите етажерки имаше дребни предмети: статуетки, декоративни шишарки, евтини сувенири и по-скъпи порцеланови фигурки на животни. Толкова много, че не оставаше място за кибритена кутийка.
В един от ъглите на стаята имаше телевизор, който говореше сам със себе си. Едно геройче от анимационен филм ходеше нагоре-надолу, правейки гримаси. Добре, че не беше смешно, защото, ако трябваше да се смея, пак щях да се облея в кръв. Отпуснах се в хубаво, удобно кресло, Роар седна до мен и се облегна на рамото ми, а отсреща пред нас пробягваха и трептяха сините картинки на телевизионното предаване.
Ето че то свърши, на екрана се появи дама, която се осведоми дали филмът ни се е сторил забавен. После каза, че ако искаме да го гледаме още веднъж, ще трябва да включим телевизора в девет и пет на следващия ден. Ще бъде пак весело, добави дамата и пусна сладникаво-кисела усмивка.
След това започна урокът по английски. Тази серия я бяха показвали поне пет пъти досега, но я излъчваха като уж съвсем нова.
— Гледа ли ти се? — попита Роар.
— Не, благодаря. Можеш да го изключиш — казах.
Както всички деца и той се затрудни да извърши точно това действие, но го направи. После се върна обратно. Седеше на облегалката на креслото и мислеше. Погледнах го. Най-накрая го запитах:
— За какво мислиш?
Той почервеня:
— За нищо.
— За абсолютно нищо?
— Мислех си, че си много по-силен от моя татко. Той никога не би се справил с всичките тези…
Венке Андресен влезе в дневната и той замълча. Тя държеше в ръце поднос с какао и сандвичи. Какаото беше в жълти чаши, а сандвичите — в голяма чиния и представляваха филии хляб с яйца, нарязани кренвирши, резенчета домати и краставици, шунка, червено цвекло, сардини в доматен сос и дори с конфитюр. Щяха да стигнат и за закуска на другия ден. А може би тя наистина очакваше и други гости.