Warcraft - Нощта на Дракона

Всички същества паднаха на земята в знак на почит. Зераку дочу леко раздвижване, което можеше да е и от вятъра, само дето до това място нямаше как да достигне вятър.

— Справихте се добре, скардини3 мои — чу се глас, който, въпреки женствения си чар, докосна това, което минаваше за душата на дракона, като непоносимо студен лед. — Доволна съм…

— Изпълниха заповедите си — отговори втори, мъжки глас, изпълнен с явно презрение към съществата. — Но отвориха прекалено рано какавидената камера, милейди. Звярът едва не избяга.

— Никога не е имало причина за тревога. Щом е тук, не е възможно да избяга.

Женският глас се приближи… И изведнъж пред Зераку пристъпи една дребна фигура. Бледа фигура, облечена в плътни одежди с цвета на нощта, се спря, за да огледа дракона и да бъде огледана от него. Тя напомняше на Зераку за едно друго същество, което се беше опитало да се сприятели с него и му беше разказало за нещо отвъд абсолютния хаос в царство, което някои наричаха Непознатата земя4. Но все пак етерният дракон не надушваше това познато същество. В много отношения дребната фигура му напомняше за него, но в много други тя си оставаше напълно различна.

Дълга абаносова коса се спускаше по раменете й. Тя гледаше встрани, сякаш не обръщаше особено внимание на окования звяр, но Зераку много добре знаеше, че се преструва. Това, което етерният дракон виждаше, бяха безупречните й черти, подобни на познатото му същество и дори още по-красиви.

Но студът, който Зераку почувства от тези притворени очи, го накара отново да потръпне.

Червените й устни леко се извиха.

— Не се тревожи, малки мой. По-добре се настани удобно. Все пак вече си у дома.

В думите й нямаше никакъв смисъл. Зераку напрягаше силите си, копнеейки за бягство… бягство от тази дребна фигура, която някак си ужасно го плашеше.

Тя се обърна към него, разкривайки лявата част от лицето си, прикрита от копринено було… було, което при движението й наляво, макар и леко, откри пред дракона ужасяващата изгорена плът и кухината, където някога е имало око.

И макар тя да беше просто прашинка в сравнение с туловището на етерния дракон, видът на опороченото й лице успя да изпълни Зераку със силна тревога. Той искаше да бъде далеч от него, да не го бе виждал никога. Дори когато булото покри уродливата част на лицето й, драконът продължаваше да усеща ужасното зло под него.

Зло, което далеч превъзхождаше онова, което беше срещал в Непознатата земя.

Студената й усмивка се разшири още повече — повече, отколкото лицето й позволяваше.

— Сега трябва да си починеш — каза тя с тон, изискващ подчинение.

Докато Зераку започна да губи съзнание, тя добави:

— Почини си и не се бой… Все пак тук си със семейството си, дете мое…