Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Добре, чичо Исгримнур.

Щом Камарис зашляпа към брега, Кадрах започна да отблъсква лодката към по-дълбоката вода.

— Спри — каза Исгримнур. — Изчакай поне докато влезем вътре. Няма нужда да привличаме вниманието им, преди да сме готови.

Кадрах кимна и спря лодката с пръта.

— Бъдете благословени всички — каза меко той. — Успех!

Херцогът изсумтя и се шмугна в гъсталака. Ботушите му жвакаха в калта. Мириамел кимна на Кадрах, после хвана Камарис за ръка и го поведе след херцога.

— Успех! — повтори Кадрах. Говореше шепнешком и май никой от тях не го чу.

— Виж! — пошушна Мириамел. — Ето един доста голям!

Тихо бръмчене изпълваше въздуха. Вяха много близо до гнездото, толкова близо, че ако Мириамел дръзнеше да протегне ръка от скривалището им в гъсталака от цъфнали храсти, почти щеше да го пипне. С приближаването си към огромната постройка от кал те бързо разбраха, че повечето от вратите — всъщност просто дупки в стените — са прекалено малки да влезе дори принцесата, да не говорим за едрия Исгримнур.

— Добре — каза херцогът. — Тогава да идем до него. — Той посегна към факлата, после спря и направи знак и на другите да спрат. На няколко лакътя от тях два гханта изпълзяха покрай гнездото. Макар че вървяха един зад друг, те потракваха и съскаха, сякаш разговаряха. Мириамел отново се изуми колко са умни тези твари. Гхантите вървяха на всичките си четири членести крака и цъкаха. Тримата ги изчакаха да се скрият зад ъгъла на огромното гнездо.

— Сега. — Исгримнур взе забодената в калта факла. Беше я забучил зад себе си, така че широката му фигура да скрива светлината й. Дори на утринното слънце пламъкът караше Мириамел да се чувства малко по-спокойна.

След като предпазливо се огледа във всички посоки, херцогът приведен бързо отиде до гнездото и се вмъкна в отвора. След миг се подаде и повика Мириамел и Камарис.

Мириамел се поколеба, преди да го последва вътре; пое си дълбоко дъх, сякаш се гмурваше във вода. Тя разбираше по-добре решението на Кадрах, отколкото своето собствено. Вътре сигурно гъмжеше от онези пълзящи цъкащи многокраки твари… Коленете й омекнаха. Как щеше да влезе в тая черна дупка? Но Тиамак беше вътре, сам с гхантите. И може би викаше за помощ в тъмното…

Мириамел преглътна и се вмъкна в гнездото.

Озова се в кръгъл коридор, широк колкото да мине с разперени ръце и малко по-висок от ръста й. Исгримнур се беше навел, а Камарис, който следваше Мириамел, трябваше да се превие още повече. Стените от кал бяха бодливи от хлабаво прикрепени камъни и парчета разцепени пръчки, всичките покрити с бледа пяна, която приличаше на слюнка. Тунелът беше тъмен, пълен с влажни изпарения, и миришеше на гниещи растения.

— Уф! — Мириамел сбърчи нос. Сърцето й биеше силно. — Не ми харесва.

— Знам — прошепна Исгримнур. — Отвратително е. Хайде да видим каквото можем.

Тръгнаха по криволичещия коридор, като се хлъзгаха в калта. Мириамел усети, че смелостта й започва да се изпарява. Какво толкова упорито се мъчеше да си докаже? Това не беше място за момиче. Не беше място за никого.