Драконите на изчезналата луна [bg]

„Тя те изостави, Мина! — искаше да изкрещи Галдар. — Ако беше умряла, щеше да си намери някой друг, който да изпълнява желанията й. Само че ти не умря, а тя побърза да дотича с измислените си истории за «изпитание» и «наказание».“

Думите горяха на върха на езика му, ала си наложи да си затвори устата, защото, ако ги изговореше, само щеше да я разгневи. Щеше да му обърне гръб, може би завинаги, а той бе единственият й истински приятел в този момент, само той успяваше да прозре пътеката, която я очакваше. С огромно усилие на волята успя да преглътне напиращите думи, макар да му се струваше, че е на път да се задави.

— Каква е тази работа, която чувам? Възстановила си Храма на Дюъргаст? — промени темата той.

Лицето на Мина мигом се проясни. Кехлибарените й очи заискриха с блясъка на водачката, която познаваше и на която се възхищаваше.

— Там ще се проведе церемонията, Галдар. Там Единият бог ще даде воля на своето могъщество. Подготвили сме арената, ще бъде просто великолепно, Галдар! И всички ще бъдат там, за да я боготворят… включително и враговете й.

Преглътнатите думи вече започваха да горят в него. Усети, че отново му призлява, така че остана седнал на леглото, без да каже нищо. Не можеше да я погледне, не можеше да отвърне на погледа й. Не би могъл да понесе да види себе си, онова мъничко същество, уловено в капана на кехлибара. Мина се приближи и докосна ръката му. Той не извърна лице.

— Галдар, зная, че те наскърбих. Известно ми е, че гневът ти всъщност беше страх… страх за мен. — Пръстите й стиснаха здраво ръката му. — Ти си единственият, който винаги се е грижил за мен, Галдар. За мен, за Мина. Останалите ги интересува само онова, което мога да им дам. Зависими са от мен като деца и тъй като за мен те са точно това, съм длъжна да ги водя и наставлявам… Не мога да разчитам на тях, но бих могла да се опра на теб. Ти полетя към собствената си смърт заедно с мен и дори за миг не помисли да отстъпиш. Имам нужда от теб. Имам нужда от твоите сили и смелост. Недей да ми се сърдиш повече. — Тя направи пауза. После каза: — Не се сърди и на нея.

Мислите му се бяха върнали обратно към нощта, когато бе видял как Мина изплува от бурята като дете на мълниите. Помнеше усещането, когато бе докоснала ръката му, тази ръка, ръката, която бе нейният дар за него. Имаше толкова други спомени с нея, до един свързани един с друг със златна верига, която завинаги щеше да ги сближава. Минотавърът вдигна глава и този път наистина я погледна, видя човека, с цялата му деликатност и внезапно почувства ужасен страх за нея.

Беше толкова изплашен, че в този момент нямаше нищо против дори да излъже.

— Съжалявам, Мина — каза навъсено. — Бях ядосан на… — Замълча. Канеше се да каже „Такхизис“, но просто не желаеше да произнася името й. Помисли още малко. — Бях ядосан на Единия бог. Сега го разбирам. Приеми извиненията ми.