Драконите на изчезналата луна [bg]

Елфът тъкмо се бе канел да изучи по-подробно прохода, когато бяха дали сигнал за тревога, а малко по-късно беше видял как драконовият ездач долита и каца заедно с дракона си пред Западната порта. Предполагайки, че Мина неминуемо ще се появи, за да поеме нещата в свои ръце, Силваношей се бе смесил с тълпата от нетърпеливи да зърнат момичето и не се беше отказал, промъквайки се все по-напред, дори и с риск да бъде заловен, с едничката надежда поне да я види.

Сетне я бе съзрял — обкръжена от рицарите си, заета в разговор с драконовия ездач. Внезапно един от групата им се беше откъснал и хукнал към тълпата с викове на уста, че към града са се упътили златни и сребърни дракони, яздени от соламнийски рицари. Хората тутакси започнаха да ругаят и псуват и да се опитват да се измъкнат възможно най-бързо. В настъпилото объркване Силваношей усети как някой го блъсва и едва не го събаря. Елфът се забори отчаяно и някак остана на крака, като през цялото време не откъсваше поглед от Мина.

Новините за някакви си дракони и рицари не го тревожеше изобщо. За него те не означаваха абсолютно нищо. Може би само доколкото имаше възможност да се отразят директно върху Мина. Беше сигурен, че тя ще поведе силите на рицарите в битка, и се боеше, че това ще му попречи да разговаря с нея. Ето защо изумлението му бе неизмеримо, когато видя как водачката се обръща и изоставя собствените си войни.

Тяхната загуба за него бе като благословия.

Беше чул съвсем ясно думите й:

— Отивам в храма, за да се подготвя за церемонията.

Може би най-после му се удаваше шанс двамата да поговорят.

Силваношей навлезе в тунела, който бе открил, надявайки се, че сметките му са правилни и проходът ще го изведе директно при Храма на Дюъргаст. Надеждата му почти угасна, когато откри, че на едно място таванът е частично срутен. Успя да се промъкне покрай отломките и изпопадалата пръст, да продължи, след което най-сетне откри стълба, водеща до повърхността.

Изкачи се бързо, но прояви известен здрав разум, за да забави ход към края. Стълбата завършваше с дървен капак, който скриваше прохода от очите на хората горе. Щом направи опит да повдигне капака, ръката му просто премина през изгнилата дървесина, а наоколо му се посипа дъжд от прах и стърготини. Младежът предпазливо подаде глава през дупката. Ярката слънчева светлина едва не го заслепи. Премигна няколко пъти и почака, докато очите му се нагодят.

Храмът на Дюъргаст се намираше съвсем близо.

За да достигне до него, трябваше само да прекоси откритото пространство. Без съмнение веднага щяха да го забележат от стените. Силваношей обаче силно се съмняваше, че някой изобщо ще му обърне внимание. В този момент очите на всички бяха обърнати към небето.