Драконите на изчезналата луна [bg]

— Имаме армията на мъртвите…

— Ха! — изсумтя минотавърът. — Златните дракони не се боят от някакви си души на човеци, гоблини или каквито там жалки създания е поробил Единият бог. Колкото до соламнийците, те и преди са се сблъсквали с мъртвите и този път ще се изправят срещу ужаса далеч по-подготвени.

— Какво ще ме посъветваш тогава, Галдар? — попита студено тя. — След като си толкова сигурен, че не можем да победим?

— Ще те посъветвам да се измъкваме възможно най-скоро от тук — заяви недвусмислено той, а рицарите повториха думите му в дружно ехо. — Ако потеглим още сега, ще имаме време да евакуираме града и да се измъкнем през планините. Там е пълно с тунели. Господарите на Смъртта са ни защитавали преди, ще ни защитят и сега. Все някак ще отстъпим до Джелек или Нерака.

— Да отстъпим? — вторачи се изумено в него Мина и опита да изтръгне ръката си от неговата. — Само за половината от онова, което каза, мога да те обявя за предател!

Той не я пускаше, изпълнен с мрачна решимост.

— Остави Санкшън на соламнийците, Мина. Веднъж вече им го отнехме. И друг пък ще имаме този късмет. Все още владеем Соламния. Солантас е в ръцете ни, също и Палантас.

— Не, не са — изрече тя, без да спира да се бори, за да се освободи. — Заповядах на повечето от частите ни да се придвижат насам, за да станат свидетели на триумфа на Единия бог.

Галдар отвори уста и шумно я затвори.

— Нямах представа, че разполагат с дракони! — извика тя.

Виждаше как образът му в очите й става все по-малък и по-малък. Най-сетне я пусна.

— Няма да отстъпваме — заяви водачката.

— Мина…

— Слушайте, всички ме чуйте. — Само един неин поглед бе достатъчен, за да ги събере: мънички фигурки, уловени в лепкавия кехлибар. — На всяка цена трябва да задържим този град. Когато церемонията приключи и Единият бог пристъпи в този свят, никоя сила по лицето на Крин не ще успее да й се противопостави. Тя ще унищожи всички.

Офицерите се взираха в нея, без да помръднат. Някои потрепнаха и погледнаха нагоре. Галдар също усещаше първите пристъпи на паника и ужас някъде дълбоко в стомаха си — драконов страх… все още далечен, но приближаващ.

— Е, какво чакате? — попита Мина. — Връщайте се по местата си.

Никой не помръдна. Никой не нададе радостен вик, нито произнесе името й.

— Чухте заповедта ми! — извика одрезгавяло Мина. — Галдар, ела с мен.

Тя понечи да се отдалечи. Рицарите й продължаваха да стоят на местата си, препречвайки пътя й с телата си. Водачката не носеше оръжие. Дори не си бе помислила да вземе такова със себе си.

— Галдар — произнесе тя. — Убий всеки, който се опита да ме спре.