Драконите на изчезналата луна [bg]

Момичето стисна зъби. Кехлибарените очи се втвърдиха.

— Нека псетата бягат. Не се нуждая от тях. Имам Единия бог. Отивам в храма, за да се подготвя за церемонията. Идваш ли? — попита властно към него. — Или и на теб ти се иска да побегнеш?

Галдар се загледа в кехлибарените очи. Вече не виждаше отражението си в тях. Вече не виждаше никого. Очите й бяха празни.

Тя не изчака отговора му. Вместо това просто тръгна нататък, без да погледне дали я следва, без да се интересува от решението му.

Минотавърът се поколеба. Обърна взор към Западната порта и видя, че рицарите се събират на групи и тихо обсъждат нещо помежду си. Силно се съмняваше, че обмислят стратегия за предстоящата битка. Откъм вътрешните градски улици вече започваха да се надигат викове и писъци, докато новината, че градът ще бъде атакуван от златни и сребърни дракони, се разпространяваше навсякъде. Никой не се опитваше да обуздае паниката. В този момент всеки имаше една-единствена мисъл в главата си и тя бе да оцелее. Съвсем скоро, щом мъжете и жените се превърнеха в обикновени животни — хапещи, драскащи, за да спасят кожите си, — щяха да настанат брожения. В жалките си страхове нищо чудно да се избиеха един друг още преди да е дошла армията на враговете им.

„Ако остана на стените, може и да успея да поведа неколцина — помисли си Галдар. — Може да открия поне няколко души, достатъчно храбри, че да се изправят срещу ужаса и да се сражават заедно с мен. Ще посрещна смъртта си достойно. Ще умра с чест.“

Наблюдаваше Мина, додето тя се отдалечаваше съвсем сама, като се изключеше петглавата фигура, надвиснала над нея, която я обгръщаше и отблъскваше всеки, който някога бе направил опит да я обикне или да се застъпи за нея.

— Вероломна кучко! — измърмори той. — Няма да се отървеш от мен така лесно.

После стисна меча си по-здраво и забърза след момичето.