Драконите на изчезналата луна [bg]

Минотавърът не бе присъствал на разговора между Такхизис и Мина. Яростта му бе така силна, че можеше да разкъса планината парче по парче, камък по камък с голи ръце и само страхът, че гневът му би могъл да навреди на момичето, го бе накарал да излезе навън, за да остане сам. Върна се в пещерата едва когато чу, че Мина го вика.

Беше я открил напълно здрава и цяла. Последното не го изненада. Не очакваше друго. Като потриваше насинената си ръка — яростта го бе накарала да удря с всички сили по околните канари, — той я погледна мълчаливо и търпеливо.

Кехлибарените й очи бяха студени и твърди. Виждаше себе си някъде дълбоко в тях, мъничка фигурка, уловена в капана им.

— Щеше да ме оставиш да умра — произнесе обвинително тя.

— Да — отговори, без да трепне той. — По-добре да умреш, окъпана в слава, отколкото да продължиш да живееш като робиня.

— Тя е нашият бог, Галдар. Ако служиш на мен, служиш и на нея.

— Служа единствено на теб, Мина — отвърна той и това бе краят на разговора помежду им.

Нищо не й пречеше да го отпрати… или да го погуби. Вместо това Мина пое по дългата пътека, водеща надолу от Господарите на Смъртта. Минотавърът тръгна след нея. Водачката му проговори само още веднъж, и то само за да му предложи да излекува раните му, на което той бе отказал. Слязоха в Санкшън, спазвайки пълно мълчание, и оттогава не си бяха разменили нито дума.

Радостта от завръщането на момичето в Санкшън бе невероятна. Междувременно хората се бяха разделели на такива, които вярваха, че тя е мъртва, и онези, убедени, че е все още жива, и това разделение на места дори бе успяло да прерасне в юмручни схватки. Рицарите на Мина спореха помежду си, командирите й се препираха и отдаваха на дрязги. Слуховете се носеха из улиците на града, превръщайки лъжата в истина и истината в абсолютна лъжа. При завръщането си Мина бе открила град, погребан под вихрещия се хаос. Ала само звукът от името й бе достатъчен, за да възстанови предишния железен ред.

— Мина! — ликуваха всички при появата й пред портите. — Мина!

Името й се разнесе из целия град подобно на радостен отглас от биещи сватбени камбани, а малко по-късно момичето едва не бе стъпкано от тълпата, устремила се към нея с викове на уста и благословии, че отново я виждат жива. И ако Галдар, отново без да каже дума, не я бе взел на раменете си, за да я виждат всички, имаше сериозна опасност водачката да изгуби живота си благодарение на любовта на околните.