Драконите на изчезналата луна [bg]

Създанието летеше на сляпо, водено единствено от своята ездачка — соламнийски рицар. Изпод блестящия й шлем се спускаха дълги черни плитки. Жената рицар отдаде чест на кралицата, ала не слезе от седлото. Все още не прибираше и меча в ножницата си, вгледана внимателно в действията на останалите дракони, които се занимаваха с догонването и изтребването на остатъците от великанската армия. Ездачът на втория дракон помаха с ръка.

— Самар! — извика той.

— Това е онзи рицар, Джерард! — възкликна елфът, който като че за пръв път бе напълно изтръгнат от обичайната си сдържаност. — Бих го познал навсякъде — прибави, докато Джерард тичаше към тях. — Това е най-грозният човек, който някога ще ви се удаде да видите, Ваше Величество.

— На мен ми изглежда наистина красив — каза Алхана.

Гилтас чу сълзите в гласа й, макар и да не ги виждаше в очите на кралицата. Започваше да разбира Алхана. Ледът бе само обвивка на бушуващия огън в душата й.

Когато забеляза младия крал, лицето на Джерард тутакси грейна и той побърза да се приближи и да поднесе поздравите си на владетеля на Квалинести. Гилтас му кимна косо. Рицарят схвана намека и погледна към Алхана. Нещо го накара да замръзне на място и да се вгледа прехласнато в нея. Силно поразен от хубостта й, войнът напълно забрави за маниерите си и буквално зяпна.

— Сър Джерард — произнесе тя. — Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя.

Изтръгнат от звука на гласа й, Джерард най-после си даде сметка, че се намира в присъствието на кралска особа. Той коленичи и склони глава.

— Ваш покорен слуга, мадам.

Алхана му протегна ръката си.

— Моля ви, изправете се, сър Джерард. Аз съм тази, която би трябвало да коленичи пред вас, защото благодарение на намесата ви народът ми бе спасен от сигурно унищожение.

— Не, госпожо, не благодарение на мен — възрази рицарят и лицето му се обля в червенина, подчертавайки грозотата му още повече. — Заслугата е изцяло на драконите. Аз просто се присъединих към тях и… — Изглежда, се канеше да прибави още нещо, ала предпочете да замълчи.

Обърна се към Гилтас и се поклони ниско.

— За мен е огромна радост да видя, че сте жив и здрав, Ваше Величество. — Гласът му поомекна: — Дълбоко се натъжих, когато научих за смъртта на вашата майка.

— Благодаря ви, сър Джерард — отвърна Гилтас, като улови ръката му. — Струва ми се така странно, че съдбата отново пресича пътищата ни… странно и непредвидено.