Драконите на изчезналата луна [bg]

Галдар си проправяше път през претъпканите улици. Гръмкият му глас разпръскваше хората като пилци, а ръцете му сграбчваха и запращаха встрани всеки, който не успяваше да го чуе или разбере навреме. Мина го следваше отблизо, а веднага щом я забележеха, хората започваха да викат радостно и да скандират името й.

— Мина! Мина!

Поглеждайки за секунда след себе си, минотавърът установи, че по лицето й е изписано все същото раздразнение, все същата увереност, че става дума за някоя дреболия. Някъде по това време двамата достигнаха Западната порта. В същия момент вратите вече се затваряха, ала Галдар успя да мерне през процепа един от техните сини дракони — съгледвач, — който току-що се беше приземил пред стените. Драконовият ездач разговаряше с рицаря на смяна.

— Какво става? Какво има? — проправи си път Мина, за да достигне до офицера. — Защо сте дали заповед за тревога? Кой издаде нареждането?

И рицарят, и ездачът се хвърлиха към нея. И двамата заговориха едновременно. Наобиколилите ги войници и рицари се включиха в какофонията, като всеки се опитваше да надвика другия.

— Към Санкшън се е устремила армия, водена от соламнийските рицари — успя да каже най-сетне драконовият ездач. Все още беше задъхан. — Заедно с тях има и елфи, яздещи под знамената на народите на Квалинести и Силванести.

Мина хвърли още по-раздразнен поглед на рицаря на смяна пред портата.

— И поради това реши, че е най-добре да дадеш тревога и да предизвикаш всеобща паника? Смятай се за освободен от длъжност. Галдар, погрижи се този човек да получи бой с пръчки. — Мина се обърна към драконовия ездач. Горната й устна се надигна презрително. — Колко далеч е тази армия? На колко седмици разстояние са оттук?

— Мина — преглътна ездачът. — Не се придвижват по земя, имат дракони. Златни и сребърни дракони, стотици…

— Златни дракони! — извика един от присъстващите и преди минотавърът да е успял да го докопа, глупецът бе успял да избяга към вътрешността на града, като по пътя си не спираше да крещи последните новини. Слухът щеше да плъзне из града в рамките на няколко минути.

Мина се взираше в драконовия ездач. Кръвта напълно се бе оттеглила от лицето й. Галдар си помисли, че му се бе струвала по-жива, докато умираше. Изплашен, че момичето може да припадне, той протегна ръка, за да я подкрепи. Тя го отблъсна.

— Невъзможно — произнесе през побледнелите си устни. — Златните и сребърните дракони са напуснали този свят и никога повече няма да се върнат.

— Съжалявам, че трябва да възразя, Мина — рече колебливо ездачът, — но ги видях с очите си. Ние… — той посочи навън, където синият му дракон дишаше тежко с повдигащи се и спадащи хълбоци, провесил носа си почти до земята от изтощение — бяхме изненадани, едва не ни убиха. Едва успяхме да се доберем дотук здрави и читави.